Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
22.04.2008 13:23 - Eвропа и проблемите на толерантността в годината на междукултурния диалог
Автор: eutopia Категория: Политика   
Прочетен: 1094 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 15.05.2008 07:25


Мотото на Европейския съюз е In varietate concordia, единни в многообразието. Многообразие е дума, която много точно описва характерните черти и културно-историческото наследство на стария свят.             Европейското обединение не следва унифициращия американски модел (the melting pot). Европа е съставена от различни нации, всяка съхрнаяваща своята уникална културна вариация и същевременно даваща собствена перспектива. Тимъти Гартън Аш намира в една обикновена фраза на два различни езика две противоположни философски концепции за света. Англичаните казват: "What on earth does that mean?", докато немците - was im Himmel soll das bedeuten?): Earth и Himmel, земя и небе. Философските постановки на емпиризма и идеализма, заключени във всекидневен въпрос. Прибавете към това още 21 официални езика на всичките 27 страни-членки на ЕС и картината ще придобие още по-интересни оттенъци.             Социологическото проучване на Евробарометър от септември 2007г. дава много ясни насоки за това каква роля играе културата в живота на европейците. 77% от запитаните граждани на ЕС споделят мнението, че културата е важна лично за тях. 76% са съгласни, че съществуването на различия придава на европейската култура уникален привкус и увеличава стойността й. 67% смятат, че в сравнение с другите континенти Европейските страни споделят повече общи неща в културно отношение (едва 32% отстояват позицията, че няма такова нещо като европейска култура, а обща западна култура, споделяна с държави като САЩ) Културата за европейците не е нещо отвлечено, а напротив тя ги ангажира в най-различни дейности. На въпроса, дали през последните 12 месеца са участвали в някаква форма артистично занимание (в група или индивидуално), 62% от анкетираните отговарят утвърдително[1].             Европа, макар и разнородна, споделя базисни ценности и умопостроения, които са в основата на нейния възход от епохата на Просвещението. Тогава именно се ражда понятието „цивилизация” в единствено число, а за негов кръстник се смята маркиз дьо Мирабо (баща на знаменития революционер). Цивилизацията е достигането тази обществена рафинираност, която ни отличава от ваврварството. Просвещенска Европа ражда идеята за универсалните и неотменими права и свободи на човека, върховенството на закона, принципа на светската държава (laпcitй), достойнството да си гражданин и либералната демокрация. Тези идеи се заформят още в зората на европейскта модерност, съпътствайки и правейки възможно развитието на пазарната икономика и модерната национална държава – най-устойчивото политическо творение на модерността. Революционните години на XIX век разпространяват тези идеи до всички кътчета на континента. Тези и още много други предпоставки карат Волтер да заключи, че Европа е една република, разделена на много държави. Век по-късно Виктор Юго го допълва с думите: „Всички войни между европейците са граждански.”             Светът се променя експоненциално, но влиянието, което културата оказва, не отслабва. Постановките на XVIII и XIX век са основополагащи, но недостатъчни, за да разберем света на XXI век. Развитието на информационното общество и глобализацията отправят нови предизвикателства. Границите на националните държави стават все по-пропускливи, докато на места съвсем не изчезнат (страните от Шенгенското пространство). Шеметния поток от информация ни залива изцяло. Повлича ни към световния водовъртеж на политически и идеологически безпорядък и ние изпадаме в безпомощна обърканост. Ние търсим спасителното „аз”. Кой съм аз? Културата е значима. Тя създава идентичност. Тя създава чувство за близост и духовен уют. Ти си сред своите. Те ще те разберат и ти ще ги разберш. Може дори да не се познавате, но знаеш, че споделяте обща съдба. В противен случай си разкъсван отвътре, не знаеш кой си, на кого принадлежиш, изпитваш емигрантската дилема.             Изграждането на идентичност се базира на идеята за „другия”, ние и другите. Въпросът: „Кой сме ние?” е труден. Позитивната постановка, - участваме в споделена принадлежност не е самоочевидна. За Европа няма общосподелено мнение относно това какво представлява и докъде се простира.  По-лесно е да кажем какви не сме. Това е трайна тенденция, която откриваме, както при древните гърци, така и в трудовете на съвременни политически анализатори като Тимъти Гартън Аш, Франсис Фукуяма и  Самюел Хънтингтън. Без „другия” „ние” ще се разпадне на различни единици.             Жан Моне е казвал: „Ако сте изправени пред неразрешим проблем, разширете контекста.” В Европа има англичани, белгийци, българи, но в по-широк контекст всички сме европейци. Докъде обаче можем до продължаваме с разширяването на контекста без да изгубим допирните точки помежду си. Хънтингтън вижда в цивилизациите точно такава максимална степен на абстракция, която в същото време е носител на конкретен смисъл. В този ред на мисли големите разлики на континента следват цивилизационното разделение.             Цивилизационното разделение и идеята за другостта намират днес проявление в наболелите въпроси на емиграцията и интеграцията. В началото споменах, че Европа съществено се различава от Америка по този въпрос. Америка е страна създадена от емигрантите. Те загърбват своето минало и се установяват в Новия свят, за да преследват своята американска мечта. Без значение какъв е твоят произход ти ставаш американец, ако следваш ценностите, записани в конституцията. Европа залага на съвместното съжителство, на запазването на различието на всяка една от съставните й части, а не на асимилацията на новодошлите. Не съществува един общ европейски модел, следван от всички страни. Това е нож с две остриета. От една страна се запазва разнообразитето на отделните страни, но от друга интеграцията на имигрантите бива застрашена от провал.             Фукуяма дава следния пример: „Нидерландците са известни със своя плурализъм и толерантност. И все пак в уединението на своя дом, те остават доста социално консервативни. Обществото е мултикултурно, без да бъде асимилационно […] Европейските страни са склонни да възприемат мултикултурализма като рамка за съвместно съществуване на различни култури, вместо като механизъм за интегриране на новодошлите в доминиращата култура (това, което Амартия Сен нарича плуралистичен монокултурализъм). Много европейци са скептични дали мюсюлманите искат да се интегрират. Дори и тези, които са научили местния език и са възприели местната култура, не биват винаги възторжено приети.”             Акцията на ЕС да посвети 2008г. на междукултурния диалог е навременна. В Европа назряват проблеми на мултикултурна основа. През 2004г., Нидерландия стана свидетел на кървавото покушение срещу провокативния филмов режисьор и критик на мюсюлманската култура Тео ван Гог, извършено от двайсет и шест годишен холандски мароканец на име Мохамед Буйери. В Швейцария националистите взеха властта с агресивна кампания срещу имигрантите. Популизмът и национализмът намират свои привърженици и в много от централно- и източноевропейските страни.             Проблемът с имиграцията в ЕС ще придобива все по-големи пропорции. Европа застарява, а раждаемостта е опасно ниска. Средното равнище за ЕС е 1.4% (най-ниска е в България с 1.1%) През 2050г. около 38% от населението ще е в пенсионна възраст. Кой ще го издържа? Кой ще задвижва европейската икономика? От друга страна населението отвъд Средиземно море ще нарасне от 260 на 410 милиона души до 2020г. Всяка година хиляди млади хора от Магреба се струпват в пристанищния марокански град Танжер и се опитват да преминат Гибралтара като се катерят по шасите на спрели тирове или като използват малки лодки. Те искат да се доберат до испанския бряг с надеждата за по-добър живот. Цифрите ще растат, ще расте и броят на рискуващите. По някое време европейците ще изпитат остра нужда от работна ръка. Въвеждането на „синя карта” за ЕС по подобие на зелената карта за САЩ е само частично решение. Нуждата да се състави цялостна стратегия за интегрирането им ще става все по-остра.             Имигрантите носят със себе си своята култура. В по-голямата си част те са ниско образовани и нискоквалифицирани. Безработицата сред мюсюлманите в момента достига 20%. Те са дискриминирани, а много отказват да се интегрират в обществото. Резултатът е висока престъпност, която налива допълнително масло в огъня. Мюсюлманите търсят себе си в този чужд свят. Най-уязвими се оказват емигрантите от второ и трето поколение. Те не са израснали в традиционната си среда, но не са и интегрирани в културата на новото общество. Губи се връзката с корените и идентичността им се раздвоява. Тези хора се превръщат в лесна плячка за фундаменталистки религиозни лидери, които им показват смисъла на живота във радикалната вяра. Принадлежността към ислямската умма се счита за по-важна от прнадлежността към отделна култура. Тя често е насочена против упадъчното западно общество. Реакцията е, че ксенофобията се разраства. Това, че една държава е богата и либерална, не означава, че няма да има етнически конфликти на емигрантска основа. Дори напротив, това до известна степен ги и подклажда. Нидерландия и Швейцария го доказват.             Интеграцията е необходимо, но НЕДОСТАТЪЧНО условие за решаването на тези проблеми. Проблемът с „другия” остава. Историята дава аргументи, че дори и напреднала степен на социална интеграция не гарантира, че няма да има дискриминация или преследвания на културна основа. В края на XIX век антисемитизмът, паралелно с национализма набира сили. Тези течения са насочени срещу асимилирането на чуждите в лоното на нацията. Джон Лукач пише: „За повечето образовани евреи (и за повечето либерални неевреи) асимилацията е нещо желателно. Тя означава идентифициране с държавата, в която са дошли да живеят. Тя се приема за логична и естествена  последица от тяхното юридическо и политическо равенство.” Но това прави другия трудноразличим, защото се представя за истински германец, австриец или французин. Често пъти мнението е, че колкото по-асимилирани са, толкова по-зле. „Те не са като нас...” Модерният антисемитизъм стъпва на „расова, но дори в още по-голяма степен на духовна основа.” Лукач (2005:61) Днес антисемитизмът е заклеймен. На неговото място идва чувството не недоверие към арабите. Те са днешният „друг” в очите на много европейци             Проблемът с „другия” се поражда от взаимното неразбиране. Когато човек не познава нещо, той не може да му има доверие. Започва да предполага, да има предразсъдъци. Изграждаме представата за себе си на идеятата какви не сме. Но познаваме ли „другия”, за да знаем какви не сме? Блез Паскал казва, че мнеията ръководят света. Но мнението не е знание. То често е емоционално предположение на базата на личен опит от нещо частно или изкривени от медиите наблюдения.             Миналото лято прекарах известно време в Мароко. Във влака се запознах с едно момиче, чието име Фатиха (отворена към света) много й подхождаше. Тя е най-малкото дете в семейството (има още 10 братя и сестри) и е родом от пустинен алжирски град. Беше тръгнала с майка си на почивка в Танжер. Между двете имаше 30 години разлика. Майката беше облечена в традиционна джелаба, докато дъщерята – с къси ръкави. Когато я попитах с какво се занимава. Тя ми каза, че е талиба. В първия момент се стреснах. Обясни ми, че това е арабската дума за студент. Тя следва превод в Алжирския университет. Говорихме за Европа, за Магреба и Машрека. На една карта от самолетно спиание започна да чертае границите на страните. На Пиринейския полуостров успя да смести Испания, Португалия и Франция и да й остане място.  Момичето много се гордееше, че Алжир е демокрация и ме попита, дали и България е демокрция. „Да, такава е.” -         В Алжир можеш да кажеш всичко. - каза тя. -         В Мароко не можеш ли? -         Не.             Това ме изненада, но по-късно разбрах колко права се оказа.             В развоя на разговора ме попита какво мисля за исляма. Не знаех как да отговоря. Казах й, че нямам мнение, понеже не го познавам достатъчно добре.             Точно тук ролята на Алианса на цивилизациите придобива най-голяма значимост. Насърчаването на взаимното разбиране и помиряването на културите е водещ приоритет на проекта, който следва и европейската политика за добросъседство. Не е случаен фактът, че този план е иницииран от премиерите на Испания (Сапатеро) и на Турция (Ердоган), които представляват една християнска и една мюсюлманска страна. Разбирателството между християнските и мюсюлманските култури е ключово за проекта. Разбирателството е невъзможно без взаимно разбиране.             Много от междукултурните проблеми биха се решили, само при по-добро разбиране на другия. Другият не е като теб, но какъв е точно? Кръглата маса трябва да разруши човешките предубеждения. Западният човек, рожба на Просвещението, е склонен да мисли в категориите на разума и формалната логика, която е универсална. На това дълбоко религиозният мюсюлманин противопоставя своята вяра. Фундаменталистите се опират на корана, или на някоя негова интерпретация, претендирайки за абсолютна истина, която има не човешки, а божествен произход и пред която всички логически аргументи губят сила.             През XVIII век Волтер започва битка срещу хорските предразсъдъци и суеверия. Религиозният фанатизъм за него е бил кошмар. Необходима е толерантност. Вече живеем в XXI век, а проблемите, за които говори философът продължават да бъдат актуални. Противопоставянето от вида „Кой е по-прав?” и „Кой е по-велик?” не може да ни доведе доникъде. Хънтингтън е съсвсем точен в твърдението си, че „във войната между културите губеща е културата.”     .               Литература:   Аш, Т., Г., 2005. „Свободният свят Америка, Европа и изненадващото бъдеще на Запада”. Обсидиан, София.   Купър, Р., 2004. „Разпадането на нациите. Ред и хаос през XXI век”. Обсидиан, София.   Лукач, Дж., 2005. „Демокрация и популизъм”. Обсидиан, София.   Рифкин, Дж., 2005. „Европейската мечта. Как бъдещето на Европа затъмнява американската мечта”. Прозорец, София.   Хънтингтън, С., 2006 „Сблъсъкът на цивилизациите и преобразуването на световния ред” Обсидиан, София.   Fukuyama, F., “Identity and Migration.” The Prospect no. 131 (02.2007) http://www.prospect-magazine.co.uk/article_details.php?search_term=fukuyama&id=8239   Изследване на Евробарометър от септември 2007 http://ec.europa.eu/culture/eac/sources_info/studies/pdf_word/summary_report_values_en.pdf        

[1] Тук съществува голяма разлика между някои страни. Въпреки че средното участие за Европа е 62%, в Швеция (лидера в тази категория) процентите са 93, докато за България данните отчитат 21% участие.



Гласувай:
0



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: eutopia
Категория: Политика
Прочетен: 807222
Постинги: 200
Коментари: 118
Гласове: 526
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031