В Ерусалим, зад старите стени,

Вървя през времената без да имам спомен.

Махмуд Даруиш

Едва ли е пресилено да определим региона на Близкия изток като един от най-несигурните в света. Периодичните войни, а напоследък и революциите на Арабската пролет от 2011 г. създават постоянни рискове за сигурността в региона и често изменят политическите конфигурации на силата. Проблемите на сигурността в Леванта са много и  трудни за решаване и не се изчерпват, нито с опростения цивилизационен сблъсък според Хънтингтън (1993) или единствено с Арабско-израелското противопоставяне. Проблемите следват своя собствена и характерна генеалогия и развитие, което изследователите на региона трябва да познават. Целта на настоящата разработка е да даде основни опорни точки при изучаването на сигурността в Близкия изток като ги постави в историческа перспектива и интерпретира в рамките на теориите на международните отношения и по-специално теорията на реализма, която е най-релевантна за разглеждания проблем. Регионът е изключително труден за обективно изследване, заради множеството „отворени рани”, които още кървят от историческото му наследство. В нашето проучване трябва да прибавим и спецификите на често противоречащи си наративи на враждуващите страни и да се опитаме да направим подбор на интерпретациите на базата на нещо възможно най-неутрално. За тази цели ще се фокусираме върху понятието за сигурност в региона.

За да извършим експертен анализ на проблема, първо е нужно да определим понятията и обхвата на настоящето изследване. Ще започнем с географското определение на разглеждания регион. Под Близък изток няма да разбирам само региона на източното Средиземноморие или старата Леванта, а нещо значително по-общо. Близкия изток може да се разглежда като широко понятие, което включва: държавите от Северна Африка и стига до централна Азия т.е. държавите от Магреба (Мароко, Алжир и Тунис), към тях добавяме Либия и Египет, държавите от Машрека, Саудитска Арабия и стигаме до Ислямската република Иран.

Втората  стъпка на анализ е дефиниране на понятието сигурност. Какво е сигурността? За да си отговорим на този въпрос, трябва да изградим теоретична рамка, която да структурира нашите представи за международните отношения, така че да се открои същността на понятието. Теорията на международните отношения, която отделя най-голямо внимание и значимост на проблемите на сигурността е теорията на реализма и нейните разклонения (Моргентау 1954, Уолц 1979, Миърсхаймър 1994). Нещо повече сигурността е най-важният актив, към който държавите се стремят в един анархистичен свят, в който, при липса на глобален „суверен”, борбата за оцеляване е водеща цел, а самопомощта е изконен и незаменим политически императив. Конфликтът и войната са част от човешката история. Произходът им е или в самата човешка природа, както смята класическият реалист Ханс Моргентау или в анархистичната структурата на международната система, каквото е мнението на структурния реалист Кенет Уолц. Така или иначе според реализма несигурността е иманентно присъща на международната система.

Сигурността като понятие е доста абстрактна и поради тази причина съществуват различни интерпретации относно нейното значение. Много често тя се разбира негативно – като липса, като нещо, което го няма, например: заплаха от военно нападение. Тази абстрактност прави изучаване на сигурността трудно от познавателна гледна точка. Това, върху което повечето автори се съгласяват е, че сигурността предполага липса на заплахи за основните ценности (индивидуални или групови). Според Арнолд Уолфърс сигурността има два аспекта:  „Сигурността, в обективен смисъл, измерва липсата на заплаха придобитите ценности и в субективен – липсата на страх, че тези ценности могат да бъдат нападнати.” (Бейлис, Смит 2008: 203). Сигурността представлява не само липсата на заплахи, но и наличието на такива, с които държавата може да се справи. По тази причина офанзивните реалисти като Миърсхаймър наблягат на акумулирането на сила (най-вече военна или така наречената „твърда сила”), като източник на сигурност. Според Уилър и Бут, сигурността се постига не чрез съревнование за сила, а чрез взаимно признаване и еманципация, която да изгради на солидни и предвидими отношения между участниците. Новите концепции за сигурността като тази на Бари Бузан разширяват понятието като включват в него не само традиционните военни аспекти, но и други измерения като: икономика, обществени отношения, околна среда и др (пак там).

След като изградихме теоретичната рамка и очертахме региона на изследването, нека да се фокусираме върху конкретните заплахи за сигурността в Близкия Изток. Най-голямата заплаха за сигурността представляват откритите военни действия. Войната е указвала и продължава да указва огромната си разрушителна сила в региона. Какви са причините за множеството войни в Близкия изток? Реймонд Хинебуш разглежда емпирично 16 войни в региона в периода 1948-2005 и извежда следните шест системни фактора, които са причина за войните (в някои войни повече от един фактор влияе):

1. териториални претенции 8/16 (включително върху неосвободени територии - иридентизъм)
2. идеологическа и религиозна хетерогенност 5/16
3. ресурси (важно е участието на външни за региона сили) 3/16
4. несигурност (войни започнати с идеята да са защитни или изпреварващи, като например Шестдневната война от 1967 г.) 2/16
5. сила 9/16 (стремеж за регионално господство)
6. конфигурация на баланса на силата 8/16

Най-дълготрайният международен проблем в Близкия изток и един от най-съществените източници на несигурност в региона е Арабско-израелският конфликт. Още от създаването като нова независима държава през 1948 г. Израел изпада в състояние на война със своите арабски съседи, което за някои от държавите (като Сирия и Ливан) фактически не е приключило дори до днес. До сега между Израел и различните арабските държави има поне шест големи класически войни от клаузевицки тип: 1948 г., 1956 г.,1967 г., 1973 г., 1982 г., и 2006 г. както и множество нестандартни форми на враждебност като интифада, терористични атаки и др.

Какви са причините на този толкова дълготраен конфликт? Следвайки теорията на Бузан в този взривоопасен регион почти всеки проблем може да се тълкува като проблем на сигурността. Анализаторите могат да определят много различни фактори, които поддържат напрежението в арабско-израелския конфликт. Като традиционни политически фактори се изтъкват: етническо противопоставяне, религиозна вражда, национално освободителни стремежи и сепаратизъм, стремеж към регионална хегемония, нестабилни вътрешнополитически режими, борба за контрол върху ресурси (по-специално нефт) и др. Като нетрадиционни проблеми на сигурността могат да се тълкуват неравномерният достъп до водни ресурси, неправомерното изграждане на колонии в окупираните територии[1], както и изменящата се  демографската конфигурация между израелци и палестинци.

„Основните проблеми за продължителния израелско-палестински конфликт са: граници и територии; сигурност; палестински бежанци; Йерусалим; води; селища стена.” (Майер 2009: 74). Тъй като дълбочинният анализ на всеки един от тези фактори се простира извън обсега на настоящото проучване, аз ще се разгледам в най-общ план само някои от тези възможни хипотези.

Според Реймон Хинебуш основният фактор за арабско-израелският конфликт е вграденият иридентизъм[2] (желание за освобождение на територии под чужда власт) в сгрешената държавна система, която е наложена в региона след края на Първата световна война, и чиито връх е борбата за контрол върху териториите на Палестина. (Хинебуш 2003: 155). Не трябва да мислим, че проблемът с иридентизма е проблем само на този регион. По подобен начин развитието на Балканите от края XIX век и по-специално след Берлинския конгрес 1878 г. също е белязано със стремеж за отвоюване на загубени територии.

След Първата световна война проблемът с иридентизма в Близкия изток е свързан с възхода на арабския национализъм, Ционисткото движение (израелския национализъм), вдъхновено от Теодор Херцл и разпределянето на мандатите за международно или колониално управление в бившите вилаети на Османската империя. Великобритания, на която са поверени мандатите, в които влизат днешните държави Йордания и Израел, е принудена да лавира между разнопосочните си ангажименти, които поема по време на войната към двете групи: араби (за независимост от Османската империя) и евреи (за благосклонно отношение към евентуална бъдеща израелска държава в декларацията Балфур[3]). По това време палестинските територии са населени предимно с арабско население. През 1890 г. евреите в Палестина са само 3 %, но нарасналата имиграция и откупуването на земя увеличава техния дял до 11 % през 1922 г., което създава напрежение в мандатните територии още преди да има израелска държава. В навечерието на установяването на израелската държава през 1948 г. – евреите са близо една трета от населението. Проблемът в този момент е, че два различни народа: израелци и палестински араби имат претенции към една и съща земя, която смятат за своя историческа територия. Това неминуемо довежда до ожесточен конфликт, който продължава и да днес.

Първият опит за неговото решаване е направен още преди да е започнал. Това е предложеният през 1947 г. план на ООН за разделяне на Палестина в две държави: арабска и израелска. Планът, който предвижда създаване на израелска държава, не е приет от Арабските държави. Те са твърдо против съществуването на израелската държава. Веднага след края на мандатния период и изтеглянето на британците Израел обявява своята независимост - 14.05.1948 г. Този едностранен акт провокира арабските държави да обявят война. Армиите на Египет, Йордания, Ливан и Сирия нахлуват в Израел, но са отблъснати от по-добре организираните израелски военни части. Израел печели войната, а с нея и голяма част от палестинските териториите, които според плана на ООН би трябвало да принадлежат на арабската държава там. Сключено е примирие, но не и мирен договор. Враждебността и несигурността се запазват дълго след това.

Арабските държави не признават Израел. Според първия министър-председател на Израел Давид Бен Гурион арабите ще признаят Израел само ако той се докаже като непобедим на бойното поле (Хинебуш 2003:158). Това не е просто високопарно реторично изказване, а реалполитика от най-чист вид. Израел действително трябва да води постоянна борба за своето оцеляване в един регион без съюзници и с много врагове, които разполагат огромен числен превес. В съвременната стратегия за национална сигурност на Израел е записано, че Израел не може да си позволи да загуби и една единствена война.[4] Загубата дори на една единствена война може да означава и край на самата държава. Това до голяма степен обяснява защо Израел се придържа толкова тясно към реализма в международните си отношения.

През 50-те и 60-те години популярност добива пан-арабското движение, водено от харизматичния лидер на Египет полк. Гамал Абдел Насър. Египет по това време се превръща в авторитет и дори хегемон сред арабските държави, с който малко други могат да се мерят. Египет е най-многобройната и силна арабска страна, а в този период – и икономически най-напредналата. Престижът на Насър като борец против колониализма нараства в статут на пан-арабски герой след успешния за него развой на Суецката криза от 1956 г. Насър дори успява да съедини Египет и Сирия в Обединена арабска република, въпреки че това държавна образувание просъществува само за кратко 1958-61 г.

Статутът на Египет като притегателна сила за арабското обединение значително пострадва след Шестдневната война от 05. до 10.06.1967 г., в която Израел изпреварващо напада по въздуха и впоследствие напълно побеждава по земя своите съседи, които в това време се подготвят да го нападнат. Израел е движен, както от загриженост за сигурността си, така и от непренебрежими експанзионистични импулси. Еврейската държава иска да осигури повече място на новите заселници в страната. Освен това Израел желае да завземе Западния бряг на река Йордан по стратегически причини, като това би подсилило фланга му в уязвима част. От друга страна Израел не иска да допусне военните действия да се водят на негова територия. С оглед на демографското и ресурсно превъзходство на арабските държави Израел се опитва да извлече възможно най-много стратегически ползи с възможно най-малко ресурси и за възможно най-кратко време. За Израел е от изключителна важност да не позволи арабско обединение и консолидиране на силите, под египетското лидерство, което би представлявало непреодолима заплаха за малката страна. Това обяснява и свектавичните действия на израелската армия, на чиято страна времето не е.

Шестдневната война се води между Израел от една страна и Египет, Йордания и Сирия от друга. Войната приключва с решителна победа за Израел. Той успява да завладее Синайския полуостров и ивицата Газа от Египет, Западния бряг и Източен Йерусалим от Йордания и Голанските възвишения от Сирия. Последствията от тази война значително променят баланса на силите в региона. Войната завършва с известната резолюция на Съвета за сигурност 242, в която се настоява Израел да върне завладените територии, нещо което Израел и да днес не е направил, и нещо, което и до днес причинява несигурност в региона. Арабските държави са настроени реваншистки.

Четвъртата Арабско-израелска война от 1973 г. съвпада с празника Йом Кипур и получава неговото име. Този път израелците хванати неподготвени от египетските и сирийските армии, но в крайна сметка успяват да спечелят конфликта. Тази война показва, че Израел също има слаби места, което го прави по-склонен да преговаря. Освен това последиците от войната получават много по-широк световен отзвук след като арабските страни износителки на петрол използват за първи път своето „петролно оръжие”. Картелът ОПЕК се договаря да продава суровия петрол на много по-висока, което причинява икономически шок в целия западен свят и дори довежда до невиждана икономическа криза - комбинация между стагнация и инфлация, наречена стагфлация.

Войната предизвиква и по-сериозни опити от страна на САЩ за решаване на конфликта, които кулминират в споразуменията от Кеймп Дейвид  и мирния договор между Израел и Египет от 1979 г. Посредничеството на американския президент Джими Картър между египетския президент Ануар Садат и израелския министър-председател Менахем Бегин води до подписването на историческия мирен договор между тези две страни. Египет признава Израел, а в замяна на това Египет си възвръща Синайския полуостров. Сключването на сепаративен мир от страна на Египет сериозна уронва престижа на страната в очите на другите арабски държави. Египет спира да се разглежда като лидер на арабизма и дори е остракиран от Арабската лига, а президентът на Садат заплаща споразумението с живота си.

През 80-те пан-арабизмът се дискредитира като идея особено след сепаративния мир на Египет. Арабските държави стават все по-подозрителни не само към неарабските държави, но и една спрямо друга. Всяка арабска държава в региона започва да води все по-самостоятелна реалполика и да търси собствени начини за удовлетворяването на интересите си. Ирак и Сирия по различен начин започват да предявяват претенции за лидерство в арабския свят. В Персийски залив Ирак на Саддам Хюсейн влиза в дълга и изтощителна война (1980 -1988) с току-що преминалата през революция Ислямска република Иран (1979 г.)

Ирак има две цели: първата е да предотврати разпространението на  ислямистката революция в неговата страна и по-специално сред мнозинството шиити в страната; втората е да се възползва от слабостта на Иран в този момент, за да може Саддам да увеличи влиянието са в Залива. Самият Иран като изключим Сирия няма много поддръжници в арабския свят. Причините са много. Иран е персийска, а не арабска държава, а религията й е шиитската форма на исляма, която не се изповядва в мнозинството от арабски държави, които са предимно сунитски. Тези фактори създават напрежение в отношенията между Иран и арабските държави, което продължава и до днес. Конкретната война между Ирак и Иран продължава 8 години и не излъчва победител. В крайна сметка двете държави се изтощават взаимно.

Фрагментацията на арабския свят през 80-те работи в полза на Израел. И все пак нова форма на арабско-израелски конфликт набира скорост – това е национално освободителното движение на палестинците. Разочароващите опити да се победи Израел в открити военни действия кара арабите да сменят тактиката си и да предприемат нередовни военни акции главно от окупираните територии на ивицата Газа и Западния бряг, както и от съседен Ливан.

Ливанската държава се характеризира с изключителна вътрешна нестабилност, дължаща се на хетерогенния религиозен състав на населението. В страната живеят християни маронити, мюсюлмани сунити, шиити и друзи. По време на създаването на Ливан след изтеглянето на французите от мандатната си територия (1946 г.) християните са мнозинство и това рефлектира в конституцията на страната. Според нея президентът и главнокомандващият на армията трябва да са маронити, премиерът – сунит, а председателят на парламента – шиит. В страната обаче преливат масирани бежански вълни от палестинци, които променят крехкия конфесионален баланс. С нарастването на мюсюлманското население нарастват и неговите претенции за по-голямо представителство във властта, което води до дълга гражданска война (1975-1990), в която се включват и окупационни външни сили (Израел, Сирия), всяка защитаваща със своите интереси.

През 1982 г. в операция „Мир за Галилея” Израел нахлува в южен Ливан с цел е да се унищожи Организацията за освобождение на Палестина (ООП), водена от Ясер Арафат. След като през 1970 г. по време на Черния септември хашемитският крал на Йордания Хюсейн изгонва ООП от своята държава с цел да заздрави властта си в страната, организацията се релокира в Ливан и създава там „държава в държавата” (Хинебуш 2003: 185, Майер 2009: 94). След като нанася тежък удар на ООП, Израел се изтегля от съсипания Ливан и не пожелава да се конфронтира с наскоро подсилената със съветско оръжие Сирия. Общественото мнение е силно против продължаващата обсада на Бейрут, в която умират и много цивилни палестинци, притиснати в бежанските лагери. „Трагедията става популярна в литературата като клането в Сабра и Шатила.” (Майер 2009: 101) и довежда до оставките на Ариел Шарон като военен министър на Израел, както и на Рафаел Ейтан – щефът на генералния щаб на израелската армия. Като последствие на събитията в Ливан се развива новата шиитската милитаристична организация Хизбола с подкрепата на шиитски Иран. На ООП е нанесен тежък удар и организацията отново е принудена да се изтегли. Този път към Тунис.

Към края на 80-те заплахите за сигурността от гледна точка на Израел не са толкова външни, колкото вътрешни. Палестинците в Израел решават, че трябва да вземат съдбата си в свои ръце. В периода 1987 – 1992 в Западния бряг и ивицата Газа палестинците провеждат първата интифада. Интифада е арабска дума, която буквално означава изтръскване, но има смисъла на въстание и съпротива. Това е въстание на палестинския народ[5] с цел установяване на собствена държава в окупираните територии. Стратегията на първата интифада е по-скоро мирна съпротива и бойкот на Израел, тъй като военната сила на организацията е значително отслабена след войната в Ливан. Въпреки това обаче жертвите са над 2000.

Периодът започнал след края на Студената война и продължаващ и до днес се характеризира със засилено участие на САЩ в Близкия изток и с опити да се наложи Pax Americana в региона (Хинебуш 2003: 204). Първата американска военна намеса идва с войната в Персийския залив през 1991 г. След като Ирак не успява да победи Иран амбициите на Саддам Хюсейн за териториално разширяване се насочват към малкото, но богато на нефт кралство Кувейт. Саддам анексира Кувейт напълно в разрез с международното право. Този акт на агресия от страна на Ирак означава грубо потъпкване на националния суверенитет на Кувейт. Съветът за сигурност на ООН осъжда агресията в резолюция 678 и разрешава използването „на всички необходими средства” за решаване на конфликта, в това число и военна интервенция от трети страни, така както е записано в глава VII в Устава на ООН. Коалиционните сили начело със САЩ провеждат операция „Пустинна буря” и в рамките на мандата, даден им от Съвета за сигурност освобождават Кувейт като изтласкват окупационната армия обратно в Ирак. По този начин статуквото от преди войната е възстановено.

Политиката на САЩ цели изграждането на съюзи с отделни страни в Близкия изток. Исторически най-тесните отношения са между САЩ и Израел, но те не са единствени. Дискредитирането на Египет сред арабските страни, принуждава Кайро да смени и външнополитическата си ориентация: от необвързана към проамериканска държава. Саудитска Арабия, виждайки заплаха от Иран в Персийския залива също разчита на тясно военно сътрудничество със САЩ. Това дава на американците много лостове за влияние. Американската администрация на Бил Клинтън медиира преговорите между палестинския лидер Ясер Арафат и израелския министър-председател Ицхак Рабин и помага да се стигне до мирното споразумение в Осло от 1993 г. В това споразумение Израел признава ООП като законен представител на палестинския народ и му отстъпва известен контрол в окупираните територии. От своя страна ООП се отказва от насилието и тероризма и признава правото на Израел да съществува. В Западния бряг се установява партията ал-Фатах, основана от Ясер Арафат, докато в Газа управлява Хамас, които са разклонение на възникналата в Египет ислямистка партия – „Мюсюлманско братство”, и които международната общност определя като терористична организация, която на се отказва от насилието. Мирното споразумението от Осло не се спазва дълго време и напрежението между израелци и палестинци многократно се възпроизвежда, като двете страни се обвиняват взаимно за проблемите.

След 2001 г. военното присъствието на САЩ в региона са засилва. САЩ започва две експедиционни войни: в Афганистан (2001 - ) и в Ирак (2003 – 2011). Афганистанската война представлява директен военен отговор на самоубийствените нападения от 11.09.2001 г., организирани от терористичната групировка Ал Кайда на Осама бин Ладен и подкрепени от правителството на талибаните в Афганистан. Причините за Иракската война са по-неясни. Като официална причина американското и британското правителства посочват посочено, че Ирак планира създаването на оръжия за масово поразяване. След инвазията  никакви подобни планове и оръжия не са намерени. Съществува голямата вероятност причината САЩ да нападнат Ирак да се крие в нефта, но разходите за самата война многократно надхвърлят евентуалните приходи от горивния експорт. Една доста по-конспиративна теория гласи, че президентът Джордж Буш младши иска да отмъсти за своя баща и да завърши неговото дело от първата американска война в Залива като премахне Саддам Хюсейн от власт. Но тогава резолюцията на ООН не предвижда смяна на режима в Ирак, което би било неправомерна  вътрешна намеса в политиката на страната. Това, което резолюцията на Съвета за сигурност 678 предвижда е освобождаването на Кувейт. Според неоконсервативния идеолог на Американско-иракската война и заместник министър на отбраната в администрацията на Джордж Буш младши - Пол Улфовиц демократизирането на региона, дори със сила, ще доведе до сигурност, защото основният проблем на Близкия изток е, че не е демократичен[6]. Опитите за налагане на демокрация в региона отвън и то с военна интервенция не проработиха. След окончателното изтегляне на американските части от Ирак в края на 2011г. бъдещето на държавата, както вътрешно така и външнополитическо изглежда несигурно. Нека направим кратко сравнение на двете войн в залива. За разлика от първата война в залива от 1991 г., когато Ирак е отблъснат, но не е унищожен, през втората война (2003 – 2011) Ирак е напълно победен, а страната е окупирана. След изтеглянето на американските войски, между Ирак и Иран се образува огромна асиметрия на силата, нещо което първата война в залива умишлено избегна. Амбициозната ядрена програма на Иран се държи отчасти и на факта, че балансът на силите в региона беше нарушен вследствие на американската окупация. Ирак днес е оставен на произвола на съдбата.

Състоянието на региона в момента.

Към началото на 2012 г. ситуацията в Близкия изток е изключително несигурна. Това е един регион, в който реалполитическата битка за надмощие и оцеляване бушува с пълна сила. Днес вълните от революции, забушували през 2011 г. от Северна Африка до Месопотамия довеждат до значителни размествания на властовите пластове. Жасминената революция започва в Тунис, където търговецът Мохамед Боуазизи се самозапалва знак на протест срещу конфискуването на неговите стоки. Този акт възпламени целия регион. С ефекта на доминото много изглеждащи непоклатими режими са вече в руини. Диктаторите на Тунис – Бен Али, на Египет – Хосни Мубарак, и Либия – Муамар Кадафи бяха свалени от власт. Случаят с Либия е особено показателен, защото революцията по свалянето на Кадафи, беше съпътствана с международна въздушна подкрепа, водена от Франция и с участието на Великобритания и САЩ. Операцията по въвеждане на зона без полети, беше извършена след одобрението на Съвета за сигурност на ООН, както и на Арабската лига, която заяви, че Кадафи е изгубил своя суверенитет. Равносметката близо едно година след започването на революцията в Либия не отговаря на оптимистичните очаквания. Историческите вражди в Либия между западните части (Триполитания) и Източните части (Киренайка) се показват отново след края на Кадафи. Към тях трябва да добавим и икономическите мотиви на по-богатата източна част. Това доведе до искане за по-голяма автономност на региона.

Ерата на военните лидери в Египет свърши. Страната поема по пътя на демокрацията, но най-силната партия в страната е Мюсюлманското братство, която отявлено се противопоставя на демократичните идеи за сметка на традиционните повели на Шериата. Дали военните ще удържат светския курс на държавата, остава да разберем.

 Режимите в Йемен и Бахрейн също изглеждат нестабилни. Най-ожесточените битки в момента се водят на територията на Сирия срещу управляващата президентска династия на Башар ал-Асад. Насилието в държавата все повече се осъжда от международната общност.

Иран не се отказва от своята ядрена програма, която според ислямската република е само за мирни цели. Световната общественост обаче подозира в обогатяването на урана опит за производство на ядрено оръжие. С тази цел на Иран са наложени икономически санкции, включително и забрана за износ на суров петрол. Интересен факт е, че въпреки, че страната е един от най-големите световни износители на нефт, в Иран няма нито една рафинерия за неговата преработка, което го принуждава да внася готовите нефтени произведения от трети страни. Израел гледа изключително нервно развитието на ядрената програма в Иран. Милитаристичното ястребово правителство на десния лидер Бенямин Нетаняху не би се поколебал да предприеме въздушни удари, по обектите за ядрено обогатяване на Иран, ако обстоятелствата го изискат. В историята вече има подобни прецеденти. През 1981 г. в операция „Опера”, израелските военновъздушни сили унищожават иракски ядрен реактор на 17 км от Багдад. През 2007 г. в операция „Овощна градина” пак израелските ВВС унищожават ядрен обект, този път в Сирия. Проблемът пред Израел за евентуална въздушна интервенция срещу Иран е, че Иран е по-голяма държава и нейните обекти са разпръснати на различни места. Освен това те са скрити под земята. Израел разполага с достатъчно силни оръжия, които да пробият повечето подземни установки, но, ако те са в планините, би било по-трудно. Израел обаче би могъл да разчита на подкрепата на Саудитска арабия, която отдавна изразява враждебността си спрямо Иран. Дори в тайна грама, станала достояние на „Уикилийкс”, беше посочено, че Саудитският крал Абдула се обръща към Вашингтон с молбата „да отрежат главата на змията“, имайки предвид иранския президент Махмуд Ахмадинеджад[7].      

Вътре в самия Израел ситуацията също изглежда неопределена. Палестинците продължават да настояват за своя държавност, а израелците отказват да предадат териториите, които са спечелили във война. На страната на израелците е по-голямата военна сила, докато на страната на палестинците – демографският потенциал. Конфликтът не вижда своето разрешение в близкото бъдеще.

Библиография:

Израелски отбранителни сили, Доктрина. http://www.idf.il/1497-en/Dover.aspx

Майер М. 2008. Политическа география на Близкия изток, София: Издателство на НБУ.

Устав на Организацията на обединените нации http://www.mfa.bg/content/2011/4/4/Link2UNCharter.pdf

Хънтингтън, С., 1993. Сблъсъкът на цивилизациите. София: Обсидиан.

Bayls, J., S. Smith. 2008. Globalization of World Politics. Oxford: Oxford University Press.

Hinnebusch, R., 2003. International Politics of the Middle East. Manchester: Manchester University Press.

Wolfowotz Paul, 2009. “Think Again: Realism”, Foreign Policy  Sept/Oct. 2009 http://www.foreignpolicy.com/articles/2009/08/17/think_again_realism?page=full

[1] Според Женевските конвенции от 1949 г. една страна няма право да заселва свое население върху окупирани от нея територии на друга държава.

[2] Иридентизъм – терминът идва от борбата за италианско обединение през 60-те години на XIX век. Italia irridenta – Неспасена Италия. Целта е, отхвърляне на чуждата господство и обединението на Италия в една собствена национална държава, начело с краля на Пиемонт-Сардиния - Виктор Емануил II.

[3] Всъщност в декларацията се говори за еврейски дом, а не отявлено за държава.

[4]Израелски отбранителни сили, Доктрина. http://www.idf.il/1497-en/Dover.aspx

[5] Въпросът за народността на палестинците е сложен. Палестинците са араби. Тяхната идентичност като отделен народ  започва да се изгражда по време на дългите години на съпротива и борба за освобождение. Липсата на големи разлики между палестинците и другите араби не винаги е в тяхна полза. Тя е причина йорданският крал да изгони ООП от страната. Много от йорданците не виждат етническа разлика между себе си и палестинците и дори се възприемат като такива. Това не се харесва на хашемитския крал, понеже би отслабило властта му в Йордания. Самата Йордания впоследствие по-скоро поддържа умерена политика в региона.

[6] Paul Wolfowitz, 2009. “Think Again: Realism”, Foreign Policy  Sept/Oct. 2009 http://www.foreignpolicy.com/articles/2009/08/17/think_again_realism?page=full

[7] Ian Black and Simon Tisdall ‘Saudi Arabia urges US attack on Iran to stop nuclear programme’ The Guardian, Sunday 28 November 2010  http://www.guardian.co.uk/world/2010/nov/28/us-embassy-cables-saudis-iran