Преди точно 50 години катедралата в Реймс, където са коронясвани френските средновековни крале, става свидетел на ново историческо събитие. Президентът на петата република генерал де Гол и канцлерът на ФРГ Конрад Аденауер коленичат заедно за молитва в името на помирението между двете държави, които историята често е изправяла една срещу друга. Навън след току-що завършилия военен парад са строени рамо до рамо френски и германски представителни армейски части. За първи път от битката при Лайпциг 1813 г. френските и германски войници застават на една страна. Реймс е град, изпълнен с дълбок символизъм. През Първата световна война френският град почти напълно унищожен от немската артилерия. На 7.05.1945 г. Реймс е мястото, където германците подписват безусловната си капитулация във Втората световна война. На този ден вековното противопоставяне между Германия и Франция е заменено с най-близко приятелство между двете най-силни европейски държави.

 Идеята за френско-германско сътрудничество има своите спорадични междувоенни проявления. През 1926 г. френският дипломат Жак Сейду пише на своите началници, че е „по-добре да работим с немците и да доминираме в Европа, отколкото да се изправим срещу тях. Френско-германското сближаване ще ни позволи по-скоро да се изтръгнем от англо-американската хватка.” (Judt 2005: 292).

Френско-германското помирение започва скоро след Втората световна война. Декларацията Шуман от 1950 г. призовава към общностната интеграция на два стратегически за военното дело икономически отрасъла – въгледобива и стоманопроизводството, целта на която е да направи войната между Германия и Франция материално невъзможна.

Помирението между Франция и Германия е основата върху която се гради европейската интеграция. Легендарният председател на Европейската комисия Жак Делор го определя като дървото на живота за целия Европейски съюз. Но само по себе си помирението на Франция и Германия не е достатъчно. Двете държави трябва да отидат много по-далеч, ако искат да играят първостепенна роля на международната сцена. Политическите превратности и новите реалности на следвоенния свят превръщат вековните врагове в най-близки приятели.

Френско-германският съюз е институционално скрепен с подписването на Елисейския договор от 22.01.1963 г., известен още и като договора за приятелство. Целта, която де Гол преследва с Елисейския договор е да обвърже по-силно Германия с Франция, което означава да подчини германската политика на френските интереси. Генералът иска Франция да измести по важност Великобритания, а още повече САЩ в германската външна политика, като я накара да следва курса, задаван от Quai d’Orsay[1]. Това е доста амбициозна задача дори за амбициозен лидер като Де Гол. Все пак американските военни бази като Рамщайн-Кайзерслаутерн са тези, които гарантират сигурността на федералната република. Западна Германия не би рискувала да развали отвошенията си с Вашингтон в името на някаква илюзорна френска алтернатива (Judt 2005: 272). Решението идва от майстора на компромиса - Жан Моне. Моне включва в преамбюла на договора декларация за немската принадлежност към НАТО, което е достатъчно да убеди Бундестага, че договорът защитава германските интереси. Де Гол, който сам изкарва Франция от военното крило на НАТО, отбелязва кисело: "договорите са като розите и младите момичета - всеки е до времето си.” Де Гол обаче успява да постигне целта си и да спечели германската подкрепа за бъдещата си инициатива да откаже членството на Великобритания в Европейската икономическа общност (Booker, North 2005: 151). Все пак френско-германският договор за приятелство се оказва много по-дълготраен, отколкото де Гол би предположил.

Предписанието на Сейду за френско-германското господство се сбъдва. Нито една успешна инициатива на европейско ниво не може да бъде предприета без пълната подкрепа на двете най-големи държави в ЕС. Според договора държавните глави на двете държави трябва да провеждат редовни политически срещи. Именно по време на тези срещи често задава посоката, в която трябва да се развива европейската интеграция. Дали става въпрос за инициативите  на Гол и Аденауер; Жискар д’Естен и Шмид; Митеран и Кол; Ширак и Шрьодер или сега Оланд – Меркел, водещото начало са близките връзки между двете държави.

Днес в условията на криза финансова и икономическа криза ЕС се нуждае от решителното лидерство  инициативност на френско-германския съюз. Пак в исторически план, когато действията на Франция и Германия не са в синхрон, от това страда цяла Европа.

Източници:

Booker, C & R. North. (2005). The Great Deception. Can the European Union Survive. Lonodn: Continuum.  150-1

Judt, T. (2006) Postwar. A History of Europe Since 1945. London& Penguin.

„Помирение за пример”, Дойче веле 08.07.2012 г. http://www.dw.de/dw/article/0,,16080676,00.html

http://www.nytimes.com/2012/07/09/opinion/100-75-50-Years-Ago.html

http://www.euractiv.com/future-eu/delors-franco-german-alliance-eu-interview-503851

[1] Quai d’Orsay e парижката улицата, на която е разположено френското външно министерство.