Наскоро излязоха данни, според които една трета от младите хора у нас са безработни. Все по-голяма част от безработните са не нискоквалифицирани кадри, а висшисти. Това е проблем, който ни кара да преосмислим някои от основните схващания за образованието.

Народът е казал, че образованието е най-добрата инвестиция. С образование човек увеличава способностите си и става по-конкурентоспособен на пазара на труда. Следователно, колкото по-образован е човек, толкова по-големи са шансовете му да си намери добра работа. До колко обаче този модел важи днес в условията на икономическа стагнация и ширеща се безработица. Вярно ли е, че колкото повече човек учи, толкова по-конкурентен става или съществува ли момент, от който трупането на нови знания всъщност намалява конкурентоспособността. Казано на икономически език образованието носи ли пределна намаляваща възвръщаемост.  

Моята теза е, че не трябва да приемаме по-високото, дори и по-качественото образование (под образование разбирам обучението в училище и университет) гарантира на младия човек еднопосочен билет първа класа към страната на професионалната реализация. Особено по специалността.

Общото правило на реализацията гласи така: хората с висше образование имат по-голям шанс да си намерят работа, отколкото тези със средно, а пък те – от тези основно и тн. Така човекът с по-високо образование измества този с по-ниско, ако кандидатстват за една и съща позиция, и така докато най-необразованите са изтиквани от пазара на труда. От този модел следва, че хората с висше образование има вероятност да работят неща, по-ниски от това, за което образованието ги е подготвило.

Следователно логиката подсказва, че колкото повече се образоваме и колкото повече дипломи имаме, толкова по-конкурентоспособни ставаме. Невинаги обаче си струва да се отделят толкова ресурси за образование. В някои случаи то дори пречи, особено що се отнася до началното професионално развитие или по-ниските позиции. Мотивацията на хората спада, ако им се налага да работят нещо, много под квалификациите им. И въпреки че народът е казал: „Няма срамна работа” и „Залудо работи, залудо не стой”, хорати си казват: „Затова ли съм учил 4, 6.. години висше образование.” Тези хора се чувстват неудовлетворени. За тях е въпрос на справедливост, ако щете: „Не е честно аз да съм учил толкова, пък...”

На пазара на труда обаче рядко става въпрос за честност, а за потребности. Като всеки друг пазар той оперира според законите на търсенето и предлагането. Има значение не само каква степен е дипломата ти за образование, а в каква сфера е то.

Пазарът дава своите индикации: Днес са ни малко инженерите, имаме нужда от повече, съответно цената за инженера (неговата заплата) ще расте. От друга страна имаме много хуманитарни завършили студенти, които се борят за сравнително малко места.

Защо са толкова много студентите по хуманитарни дисциплини? Днес в Европа висшето образование е в голяма степен достъпно за всички. Дори неформалното правило е всеки да следва. Много кандидат-студенти в края на гимназията нямат ясна картина за бъдещото си кариерно развитие. Те са изправени пред широкото многообразие от специалности и се чудят на коя да заложат. Често младите хора избират специалности, които им се струват привлекателни или които мислят, че ще са достатъчно лесни. Точните науки и инженерните специалности изглеждат стряскащо и строго сложни. На пръв поглед в хуманитарните специалности се носи един по-либерален дух и една по-лежерна атмосфера, което ги прави по-привлекателни. На този етап младите хора би трябвало да се замислят за реализацията си. Но за мнозина 18-годишни тази равносметка е твърде далечна.

Стаж

Стажът това е магическата дума, която отваря вратите в света на професионалните възможности. Стажът е и бариера за навлизащите на пазара на труда. Работодателите умело използват липсата на стаж на младите си работници, за да изискват повече от тях на по-ниска цена.

В днешната икономика съществува институцията на стажа, чиято идея е да даде на младия човек практически опит, който да го подготви за пазара на труда. По принцип стажът е безплатен. Предполага се, че той е вид обучение, т.е. инвестиция от страна на работодателите към евентуалните си бъдещи служители. Много студенти прекарват лятото си като стажанти, за да могат веднага след като завършат да си намерят хубава работа. Стажът в някои среди е толкова търсен, че самите стажанти заплащат на водещи компании да ги наемат на стаж. Не е рядка практика стажантите в списание Vogue в Ню Йорк да извадят пари от джоба си за привилегията си да са стажанти именно там. Стажът във Vogue би им създал контакти във важните среди на бранша и най-малкото би стоял като блестящ моден аксесоар на първата страница на автобиографията им.

Контактите са важни. Важно е кого познава и кой те познава. На английски се използва неутралната думата networking – създаване на мрежи от котакти. Нъ български се използва думата връзки, която исторически е заредена с негативен смисъл. Хората с по-добри връзки ще се вплетат по-лесно в тъканта на икономическите възможности. Връзкарството обаче не е присъщо само на по-слабо развитите страни, в които личните контакти са по-важни от формалните безлични правила на меритократизма.  

В Англия миналата година имаше голям скандал за връзкарство, свързано със стажовете, който стигна до най-високото ниво на държавната власт. Консервативният премиер Дейвид Камерън беше обвинен че приема за стажанти свои близки. Скандал предизвика не само тази практика, но коментарът на премиера, който я смята за нещо нормално. Самият премиер на млади години е намирал стаж благодарение на семейните връзки. Хората с добри връзки имат свързаните хора имат по-големи шансове. На това се противопостави коалиционният партньор на Камерън – либералът Ник Клег, който заяви, че кандидатите трябва да бъдат оценявани според това какво знаят, а не кого познават. Особено след задълбочаването на икономическата криза стажът се превръща все повече в социална бариера. кризата Това превръща стажът в социална бариера. „Не съм толкова богат, за да работя безплатно.”

Несправедлив или необходим стажът за западните държави е важно стъпало в кариерата на младите. У нас обаче стажът до голяма степен е изпразнен откъм съдържание както като концепция, така и като практика. Малко са институциите или компаниите, които предлагат реални стажантски прогами с опцията за кариерно развитие. Европейският проект „Старт в кариерата”, която да възможност на млади хора да започнат работа в държавната администрация на България е едно изключение.

Работодателите не ми изглежда да смятат времето прекарано в неплатено стажуване за същински работен опит. Най-важното нещо, от което работодателите се интересуват е стажът на работа. Количественият измерител на твоите способности е години стаж. Работодателите не искат хора с малко или без стаж, защото трябва да ги обучават. За работодателите у нас образованието идва по-назад, освен ако не е наистина специален случай за някаква рядка позиция като специалист с персийски език. Така или иначе нашата икономика не е толкова развита, че да има нужда от толкава редки специалности

Като цяло нашата икономика е доста недоразвита. Повечето позиции, дори в интелектуалната сфера са свързани с рутинни процедури било то в програмирането на софтуеър, обслужването по телефон, банковите заеми или счетоводни операции.

Има и втора причина работодателите да държат на стажа преди образованието. Те просто не вярват на българското образование. Това води до един наистина порочен кръг от самосбъдващи се пророчества. Работодателите знаят или си мислят, че знаят, че образованието у нас е лошо и следователно всеки негов продукт – току-що завършил студент не е на ниво. Те няма как да знаят дали студентът е бил прилежен и много е учил или не е учил толкова. Така или иначе щом всички влезли да учат висше завършват нямам никакви гаранции като работодател, че този кандидат е нещо особено. Дипломата на кандидата не ми дава индикации за неговите способности. Така аз като работодател имам склонност да подозирам, че не е достатъчно способен. От своя страна студентите, които може и да не са способни, но винаги си правят сметката си казват: „Добре де, работодателите искат от мене опит на работа и не се интересуват от дипломата ми. Така и така ще го завърша това висше, пък и парите ми трябват. Защо не комбинирам следването си с работа на пълен работен ден.” По тази логика, ако студентът е инструментално рационален и цени образованието само с оглед на това да увеличи шансовете му за кариерно развитие, то той трябва да минимизира престоя си в университета и да максимизира престоя си в работата до колкото може. Смятам, че това е и причината за намаляващото аудиторно присъствие на студентите особено в по-горните курсове. Алтернативната цена на университетската аудитория е наистина висока. За съвестните студенти, които не пропускат занятие остава единствено наградата на интелектуалното изживяване на ученето[1].

Разковничето на икономическите проблеми често се търси в многозначното понятие конкурентоспособност. Когато човек е изправен пред силна конкуренция в дадена сфера той има два начина да увеличи своята конкурентоспособност: Или да подобри това, което прави или да започне нещо съвсем различно.

Добрин Станев

Източници: 

[1] Ситуацията във висшето образование много напомня на примера на Джордж Акерлоф за пазара на стари коли, с който печели нобеловата награда по икономика през 2001 г. Според Акерлоф (1970: 588) пазарът на стари коли страда от информационна асиметрия. Продавачите знаят вътрешните дефекти на колите, които предлагат, докато купувачите могат само да предполагат за тях, но не и да са сигурни. Все пак две коли втора ръка могат да изглеждат еднакво на пръв поглед, а чак след месец каране на се забележат несъвършенствата. Продавачите на хубави стари коли (черешки) не ги предлагат, защото знаят, че купувачите са подозрителни и винаги ще платят колкото струва средно една кола втора ръка. Но изтегляйки черешките от пазара средната цена също ще спадне. Вчерашните средни коли ще са днешни черешки, но купувачите отново ще минат през същата логика и така, докато не останат само лошите коли втора ръка (лимони). Най-накрая дори и те изчезват от пазара.  Така теорията на Акерлоф стъпва на стария закон на Грешам, според който по-лошото измества по-хубавото. За да се справи с проблема на намаляващото качество човечеството е измислило различни механизми. Акерлоф дава пример със сертификатите за качество, гарантирани от някоя институция. Така дипломите за образование, според Акерлоф, говорят и за способностите на техния притежател. Моята теза е, че вследствие на инфлацията в оценките и дипломите, това все по-малко е така.