„Демокрацията е най-лошата форма на управление с изключение на всички останали“ (Уинстън Чърчил 1947)"

Политическата система, в която живеем е либерална демокрация. Бих искал накратко да обясня как работи тази система и да отговоря на някои от въпросите, които днес предизвикват дебати в обществото.

Либералната демокрацията е форма на управление държавата, която съчетава политическите ценности  на либерализма с управленската форма на представителна демокрация. Представителната демокрация представлява процедура за вземане на политически решения, при която народът избира свои представители в народното събрание, които решават въпросите, засягащи цялото общество посредством правилото на мнозинството. Либералният елемент е този, който защитава интересите на отделния индивид или на дадено малцинство от евентуална тирания на мнозинството. Според класическия либерализъм на Джон Лок човек се ражда с три основни естествени права: живот, свобода и право на собственост, които дори волята на мнозинството не бива да нарушава.

Либерализмът е само едната част в имунната система на демокрацията, другата е разделението на властите. Монтескьо смята, че индивидуалната свобода ще се защити най-добре, ако властта не е концентрирана на едно място, а е разделена на три клона: законодателна, изпълнителна и съдебна. Според един от бащите на американската република Джеймс Медисън свободата на отделния индивид се запазва при постоянната борба между различните власти, при която „амбицията се изправя срещу амбиция” и нито един участник не е в състояние да спечели окончателна победа само за себе си и завинаги.

Медисън също смята, че властта не трябва да се упражнява пряко от народа, а чрез демократично избрани представители. В представителната демокрация избирателите гласуват за свои представители в народното събрание измежду различните партии, които се състезават за народния вот. Партиите играят ролята на посредници между гражданите и управлението на държавата. Няколко въпроса следват от това кратко описание. Защо въобще трябва да има партии? Как да бъдат избирани депутатите в парламента? Защо трябва да предпочетем представителната демокрация пред пряката демокрация, в която народът сам управлява себе си, като в древна Атина например?

Древна Атина винаги е притежавала очарованието на първата или поне на най-истинската форма на демократично управление в историята. След прогонването на последния тиран - Хипий властта в града-държава се поема и упражнява пряко от народа. Гражданите (свободни мъже над 20 години), водени от своето чувство за дълг се събират на градския площад (агора) около 40 пъти в годината и участват в народното събрание (еклесия), в което се вземат решенията за управлението на полиса като например въпросите дали да се отиде на война или не. В разцвета на атинския полис през V век пр. Хр. гражданите наброяват около 40 000 души и действително са могли да се съберат на едно място и да дискутират политическите проблеми. Междувременно робите осигуряват материално атиняните с нужните им блага.

Двамата най-големи интелектуалци на Атина Платон и Аристотел се отнасят скептично към демокрацията. Платон не вярва в мъдростта на народа. Все пак най-мъдрият атинянин Сократ е осъден на смърт по демократична процедура от атинския народ. Платон смята, че държавата трябва да се управлява от философски елит, който най-много да се доближава до добродетелта и истината. Аристотел пък  предупреждава, че управлението на мнозинството може да се превърне в управление на тълпата. Самата дума демокрация за Аристотел е натоварена отрицателна оценка. Демокрация е тази развалена форма на управление, при която мнозинството управлява в собствена полза, а не в името на общото благо. Така за много векове напред авторитетите на Платон и Аристотел създават лошо име на демокрацията, от което тя дълго време не може да се очисти. Главната им критика по същество е елитистка - просветеният елит, а не масата трябва да управлява. 

Нека обаче да се върнем в наши дни. Можем ли да приложим древния модел към нашата реалност? По-скоро не би било е желателно. Днес не живеем в свят на множество самоуправляващи се малки градове-държави, а в международна система, основана около националните държави, които са много по-големи от полисите, както по територия така и по население. Не би било практично да съберем на един площад, да кажем на площад „Народно събрание”, всички граждани у нас и да ги накараме сами да вземат политически решения, при това редовно.

Не това обаче е основният аргумент против възраждането на атинския идеал. Днес хората са много по-просветени или поне имат достъп до много повече източници на информация отколкото древните гърци. Все пак живеем в информационно общество, в което всеки по всяко време може да се свърже с глобалната мрежа, а медиите своевременно ни информират за важните събития. Развитието на телекомуникационните технологии ни позволява да инсталираме електронни терминали на всеки домашен компютър и с помощта на карти с чипове бихме могли да гласуваме дистанционно по всеки обществен проблем. Дори това електронно правителство, обаче не би било в добро възстановяване на античния идеал.

Демокрацията не се изчерпва само с еднократния акт на самото гласуване. Пътят към гласуването трябва да премине през дълги дебати, в които да бъдат разменени мненията и позициите на заинтересованите страни. Да бъдат сблъскани тези и аргументи, да бъдат претеглени алтернативи. Практически не е възможно да се чуят гласовете на всички граждани през цялото време. Това е било проблем и за древна Атина, където надарени оратори, наречени демагози, са спечелвали мнозинството със сладки обещания. От друга страни самите граждани днес нямат време да се занимават с политическите въпроси постоянно и достатъчно задълбочено. Всеки си има и друга работа, за която да се грижи.

Съвременните политически въпроси изискват голяма техническа подготовка. Трудно е да си представим, че мнозинството разбира едновременно от енергетика, здравеопазване, социална политика, публични финанси и др. По тази причина е по-целесъобразно да имаме демократично избрани представители в парламента, които на принципа на разделението на труда и специализацията в политиката да се занимават изключително с въпросите на държавното управление. Дори професионалните политици не могат да бъдат експерти по всичко и затова работата им е подпомогната от различни държавни служители и съветници.

Виждаме, че управлението на държавата е сложен и скъп процес, който ангажира много хора на пълен работен ден. По съществото си представителната демокрация представлява управление на елити, но на сменящи се след избори елити. Именно смяната на елитите, това, че не едни и същи хора са на власт през цялото време, е демократичният елемент в управлението. Според икономиста Йозеф Шумпетер партиите се конкурират за гласовете на избирателите, както фирмите на пазара се конкурират за клиенти. Всяка партия се стреми в най-пълна степен да отговори на очакванията на избирателите, за да спечели властта и да се задържи на нея. Ако не успее, партийната конкуренция ни предлага друга партия и други хора на власт.

Защо трябва да има държавна субсидия за партиите? Партиите имат нужда от средства, за да извършват своите дейности, свързани с управлението на страната. Какъв ще бъде произходът на тези средства? По-добре е партиите да получават субсидия от държавната хазна по следните причини: по-добре е да има публичност на финансирането на партиите, и обществото да знае какъв е произходът на техните средства, отколкото партиите да зависят от анонимни частни дарители или „обръчи от фирми”. Тези анонимни дарители впоследствие ще искат от партиите лични услуги за парите, които са инвестирали. На второ място, регламентирайки колко пари може да получи дадена партия, да речем за една изборна кампания, обществото поставя и граници на тази кампания, ограничава се ресурсите на партията за купуван и контролиран вот. Поради тези причини демократичните държави в своето мнозинство са избрали да субсидират партиите с публични средства.

След като разгледахме въпроса за смисъла на представителната демокрация, нека обърнем внимание на начините за избор на депутатите. Съществуват два основни вида избирателни системи: мажоритарни и пропорционални, както и няколко вариации между тях. Коя от двете системи е по-добра? На този въпрос не може да се отговори еднозначно, тъй като и двете имат силни и слаби страни. Всяка система е приложима за дадена демократична традиция и до голяма степен е исторически обозначена.

Нашата демократична традицията е възприела пропорционалния вот, въпреки това обаче се чуват все повече гласове в защита на мажоритарния вот. Ако приемем мажоритарната система, това означава, че ще трябва да разделим територията на страната на 240 избирателни района, всеки от които ще излъчи един депутат в народното събрание. Който спечели най-много гласове в своя район, той или тя ще бъде народен представител, а загубилите макар и с малко няма да получат нищо. Аргументът в полза на мажоритарната система е по-голямата отчетност на народните представители, защото връзката между избиратели и представител е по-ясна. Аргументът против е, че такава система би изкривила представителството в голяма степен и би циментирало двуполюсния или по-правилно триполюсния модел, а навлизането на нови играчи ще стане много по-трудно. Мажоритарната система няма да премахне партиите. Тя работи в интерес на най-големите партии за сметка на по-малките. При мажоритарните системи обикновено една партия печели мнозинство в парламента и управлява, а коалициите са рядкост. За повече партии няма място в мажоритарната система.

Обратно пропорционалната система дава възможност за по-разнообразно представителство на интересите в парламента и по-голям шанс за навлизане на нови играчи. Коалициите са по-честно срещани, а оттам мнозинството във властта е по-нестабилно.  

Накрая, но не и по важност трябва да кажем какво е мястото на гражданите в цялата тази политическа обстановка. Гражданите могат да оказват влияние на политиците по няколко начина. От една страна гражданите могат да се сдружават в организации на гражданското общество, с които да оказват натиск върху политиците. От друга страна гражданите като гласоподаватели могат да накажат политиците като не ги изберат на власт в следващия парламент. На трето място гражданите могат да сформират собствена партия и да се опитат да спечелят изборите. В момента това е голямата дилема протестиращите се състои в това дали да останат гражданско общество и да се опитват да влияят на управлението без да участват във властта или да се превърнат в партия и да излязат на арената на политическата борба, като се явят на предстоящите парламентарни избори като всички други партии. Точно тук обаче е вътрешният конфликт на протестиращите. Най-омразни на протестиращите са политическите партии, които са предали държавата на монополите, беззаконието и на бедността. Политическите партии са се превърнали в синоним на всичко лошо в държавата, но за да се борят с партиите протестиращите сами се превръщат в партия.

Добрин Станев