Преди си мислех, че ако в България сме добри, разумни и спестовни, с ниски данъци и евтина работна ръка, глобалният капитал ще се впечатли и ще дойде при нас, като някакъв остров на стабилността в бурното море на европейската икономическа криза. Но уви нищо такова не се случва. Глобалният капитал дори не знае къде се намираме на картата и въобще не му пука колко сме спестовни и колко ни е нисък дефицитът.

Ставам все по-голям песимист. Не можем да се хвалим с единствения си процент икономически ръст при положение, че проблемите и бедността извират отвсякъде, а мерките за справянето с тях не дават резултат.

Най-големят проблем на икономиката ни е безработицата. Това е проблем с няколко зловещи лица. От началото на кризата през 2009 половин милион души у нас са загубили работата си. Почти няма домакинство, което да не е усетило пряко или косвено що е то съкращение. Така доходът в семействата намалява наполовина: ако преди са работили двама, а вследствие на кризата единият е загубил работата си. Много хора отново си намират работа, може би по-нископлатена от предишната, но все пак работа. Други обаче дълго търсят и не намират, обезкуражават се, че въобще някога могат да си намерят нещо и спират да търсят. Затварят се вкъщи и започват да се демотивират, да се депресират и, което интересува икономистите, да се деквалифицират. Така само за няколко години един безработен висшист може да се превърне в човек със средно образовение, да забрави наученото, да изгуби трудовите си навици. Статистиката дори не брои обезсърчените към работната сила, където обаче са активно търсещите работа. Обезсърчените работници попадат в порочен кръг, от който човек сам не може да се измъкне, освен ако не притежава невероятната  воля и изобретателност на барон Мюнхаузен, който се издърпа сам от блатото, теглейки се за косата.

Преди, когато имаше безработица, българите стягаха багажа, продаваха колата и бягаха от страната. Големият отдушник на социалното напрежение във времената на прехода беше емиграцията в богатата Западна Европа или в по-малко богатата Гърция. Днес обаче това е все по-трудно, тъй като кризата вилнее и там. Западноевропейците трябва да се борят със собствените си безработици и не ни искат: „Няма да видите Шенген. Ходете си обратно. Вие, като дойдете при нас, няма да си намерите хубава работа, а само ще тегнете на нашата и без това изнемогваща социална система. Освен това сте много корумпирани и като дойдете ставате най-вече престъпници или търтеи. Не ви щем.” 

И така българите се прибират в държавата си. Учили или работили на Запад сега те търсят спасение у дома. Но спасение не се вижда. Съвсем наскоро евростат обяви изследване, което показва, че след Гърция вследствие на кризата в целия Европейски съюз стандартът на живот е спаднал най-много в България.

Кои са най-уязмими? Най-уязвими са тези с ниско образованите, хората, живеещи извън София, младите. Това е така отдавна. Нищо ново дотук. Днес обаче все повече средната класа, дребните предприемачи и по-образованите усещат спад в жизнения си стандарт. Младите трудно си намират работа и са принудени да стажуват, за да добия първия си опит с надеждата за първо назначение. През това време трябва да разчитат на родителите си за издръжка, а това време може да е още дълго след завършването на университета. Ако си намерят работа, защото днес 30% от младите не си намират работа (това според евростат , според българските източници са 40%  ), то тя често е под образованието им и рядко ги стимулира да се развиват в тази област. От друга страна много работодатели експлоатират младите, като не им предлагат договор, респективно права. Случва се дори не им плащат за труда. Често проблемът за младежката безработица се представя от гледна точка на работодателите, които винаги казват колко са неподготвени за реалния живот студентите. Е, ето ви другата гледна точка.

Омръзнало ми е да слушам едно от най-безплодните клишета у нас – да подобрим връзката между университетите и бизнеса. Тази връзка никога не се подобрява, ако въобще я има, а причината е следната: между двете страни тлее негласна вражда, като всеки се мисли за по-велик от другия и не иска да му говори. Бизнесът няма доверие на университетите и си казва: "Те пък едни университети... нищо не знаят" Университетите пък отвръщат: "То пък един бизнес... нищо не могат". В този дух протичат разговорите, или по скоро паралелните монолози между двете страни. Университетите търсят истината. Какво ги интересува тях пазарът на труда или състоянието на икономиката? Интересното е обаче, че бизнесът не търси университетите, при положение, че оттам трябва да си набере квалифицираните кадри, които да му работят. Бизнесът чака наготово или иска някой друг бизнес да му поеме разходите и да се нагърби с нелеката задача да строи мост към системата на образование.

Другото клише е как трябва да инвестираме в образование, за да сме конкурентоспособни в 21-ви век. Докторантът Х двадесет фондации, европейски, български и дори американски правителствени и неправителствени източници пита за  стипендия, за да си подпомогне изследването в Софийския университет. Е, няма такива стипендии. В повечето случаи дори отговор няма. В менюто на фондовете се предлагат други неща. Ако някой европейски университет те приеме да се преместиш там, за да подкрепим общия европейски дух на сближаване между народите ще се постараем да осигурим добър стандарт на живот на твоето семейство, което евентуално би взел със себе си, че и на кучето ще му осигурим стандарт като отидеш там. Хубавото е, фондациите дават стипендии за учениците в гимназиите. Те са перспективни, освен това са и ценни за запада, ако отидат в западните университети.  

Откъде може да дойде икономическия растеж? Никакви чуждестранни инвестиции вече не идват у нас и то преди да започне политическата криза от миналия месец. През януари са дошли едва 30 милиона лева чуждестранни инвестиции, което преведено на нормален език означава нищо. Вътрешното потребление е никакво и то. Народът е беден и пести, очаквайки все по-черни дни. Износът ни зависи от европейските пазари, а те се свиват. Не може ли да намери нови пазари?

Еврофондовете са единственият приток на пари отвън, но тези пари не можем да ги харчим, както си искаме, а само за това, за което в ЕС са се разбрали, че можем: да строим магистрали, пречистветелни станции, нови сметища, да субсидираме едрите земеделци, и най-накрая да дадем пари да преквалифицираме безработните, за да могат по-лесно да си намерят работа. Съмнявам се обаче, че с курсове по английски за елементарно ниво безработните ще станат по-конкурентоспособни. Другите пари, които идват от чужбина и които можем да харчим както си искаме са тези, които нашата диаспора праща обратно на роднините си в България. Добре, че пращат, особено добре че плащат на пенсионерите.

Корупцията на чиновниците и техният мързел също е проблем. Корупцията е разбираем феномен на фона на бедността. При финансова стабилност като нашата т.е фискалната котва на устойчивата мизерия всеки чиновник ще гледа да припечели нещо допълнително като ускори нечия поръчка, за да не се влачи по каналния ред с месеци наред. Дребният чиновник може да няма висока заплата, но пък има дребна власт, която никога не би пропуснал да упражни върху гражданина или както е в неговите очи – безправния поданик. Със силата на формализма или буквализма на бюрократите той ще те връща за всяка една малка запетайка. Търпение трябва с бюрократите. Трябва и електронно правителство, понеже компютрите не са толкова подкупни, а и в някои случаи работят мигнвовено. Ама бюрократите знаят, че компютрите са по-малко подкупни и не искат да им се дават без бой. Затова и прословутата цифровизация на администрацията се точи три правителства вече.

Бизнесът ни не е добре. Държавата беше стиснала за гушата яко малкия и среден бизнес. Когато Дянков пое властта във финансите, той имаше голям мерак да влезем час по-скоро в еврозоната. За целта той искаше да се покаже като много строг пред запада и спря да плаща за поръчките, които държавата правеше от бизнеса. Уви, от еврозоната не се впечатлиха. Те си имаха вече криза и много не ни искаха и нас. Ето, че героичните ни усилия отидоха на вятъра.

Може да отидоха на вятъра, но бизнесът обаче остане без въздух. Бизнесът обаче не остана длъжен на държавата и реши да не си плаща данъците. Това обаче не му помогна да се справи с междуфирмената задлъжнялост или казано на обикновен език бизнесът масово тръгна на вересия.  

Сега е предизборно време и ще започнат предизборни обещания как всеки ще ни оправи. Икономиката обаче от векове е известна като мрачната наука. Българската икономика е сред най-мрачните в Европа. Единствения ни изход е онзи пример на барон Мюнхаузен, където се издърпва сам от блатото, теглейки се за косата.

Добрин Станев