Макар и днес да гледаме на западноевропейските общества като пример за демокрация и развитие, исторически погледнато в средата на XIX век нивото им на демократичност не се е различава твърде много от нашето положение днес: ширеща се корупция, лобистки закони, управляваща върхушка, откъсната от народа.

Как обаче западните общества се справят с тези проблеми?

Отговорът е: с постоянство в отстояване на правата и силно гражданско общество. Нека дам един пример за успеха на гражданското общество от историята на Великобритания. Става въпрос за чартисткото движение през XIX век, чието основно искане е всички пълнолетни мъже да получат право на глас.

През 30-те години на XIX във Великобритания единствено тези, които притежават собственост имат право на глас. Това е времето на индустриалната революция, която създава цяла нова класа – класата на работниците. Работниците, когато се преместват в градовете, за да работят във фабриките, често не разполагат със своя собственост, а оттам и право на глас.

Решени да променят това, лондонските работниците през 1838 г. съставят харта с основните искания към управляващите и основават чартисткото движение. Искания като правото да избираш и да бъдеш избиран на всеобщи избори с тайно гласуване изглеждат радикални за времето си. Тогавашното статуквото с право е притеснено. За една година чартистите събират над милион и двеста хиляди подписа и представят исканията си пред Парламента. Парламентът обаче решава да не се вслуша в хората.

В отговор чартистите започват да издават свой вестник и да организират масови стачки. Работниците премахват парните клапи на машините, за да бойкотират производствения процес. На улицата излизат хиляди протестиращи, които правителството посреща със сила и арести. Като цяло обаче чартистките протести са мирни и според правилата на системата, която искат да променят. Лидерът на чартистите Фъргъс О’Конър дори бива избран за депутат в Камарата на общините.

През 1842 г. чартистите организират нова петиция. Този път събират три милиона подписа, но отново Парламентът остава глух. Следват протести и потушавания. Чартисткото движение не се отказва лесно. През 1848 г. – година, която осейва с революции цяла Европа, чартистите виждат нова надежда за успех. По познатия начин, те отново организират петиция, като този път чартистите разгласяват, че са събрали шест милиона подписа. В еуфоричен дух огромно множество чартисти се събират на шествие за подаване на петицията. Правителството, уплашено от възможността за бунт, дори мобилизира пенсионирания военен герой херцог Уелингтън да защитава Лондон, ако нещата излязат извън контрол. Нещата обаче не излизат извън контрол. Пак по познатата схема Камарата на общините отхвърля петицията. Този път има съмнение във валидността на петицията, защото сред подписите депутатите откриват дори името на кралица Виктория. Не е изненадващо, че някои от подписалите се всъщност използват псевдоними от страх работодателите им да не разберат за тях и да ги уволнят.

След тази трета неуспешна акция движението на чартистите лека-полека започва да губи инерция и след десет години вече е изчезнало като политически субект. Идеите му обаче не изчезват и постепенно си проправят път, за да се превърнат в законови реформи. През 1867 г. работниците получават право на глас, а през 1872 г. е изпълнено и искането за тайно гласуване.

Урокът от историята е, че успехът на гражданското общество не идва веднага. Нужни са дълги години и постоянство в отстояване на правата, за да се постигнат дори малки успехи. Нашата страна тепърва трябва да извърви този път.

Добрин Станев