Трябва да се учи марксизмът-ленинизмът. В историята няма личности, а класи. Те движат прогреса диалектически, като се противопоставят една на друга и се унищожават за да минат към нов фаза и така пак да се унищожават докато не се стигне до диктатурата на пролетариата и озарилото ни светло комунистическо бъдеще.

Та и в културата трябва да се спазват някои ръководни принципи. Например:

Да не се хвали запада, Югославия, и да не се споменава Бог.

Създаден е КНИК комитет за наука и изкуство, председателстван от не кой да е, ами от инициатора на култа към личността (си) Вълко Червенков.

 Ако ги забравиш най-малкото политическите редактори и главния орган на цензурата 1952-1956 г. - Главлит ще имат любезното удоволствие да ти ги припомнят.  Така става с Димитър Димов през 1952 г., когато е принуден да придаде малко по силен партиен привкус на своя "Тютюн." Така става и с комунистическия художник Александър Жендов, името на когото носи улицата, където е външното ни министерство." Който иска свобода от партията, трябва тутакси да изхвръкне от нея." "Враждебните теории нямат право на съществуване" . Особено силно е намерението на Тодор Живков да се справя с "дребнобуржоазната разпуснатост" вследствие на умерената либерализация настъпила за кратко в месеците между Априлския пленум на ЦК на БКП на Унгарската революция през 1956г. Неслучайно тогава за втори път е отворен лагерът в Белене този път до 1959г.

Марксизмът учи, че културата трябва да е полезна. Тя трябва да възпитава. Няма такова нещо като изкуство за самото изкуство, каквато е модата на запад от близкия половин век насам.

Тя трябва да възпитава в комунистически морал и да е лишена от самоцелна декоротивност. Рискуваш да те обвинаят във формализъм или упадъчни буржоазни влияния. За какво служи един полски пейзаж с изгрев и рекичка, ако на него няма поне едно ТКЗС и работнички преизпълняващи норматива. И в поезията и в прозата новият живот трябва да е ода за изграждането на ТКЗС или на електрически далекопроводници. Колкото повече жици, толкова по-добре. Те са лъчите на прогреса. Те ще ни отведат към индустриализираното бъдеще. Готови сме да направим "големия скок", "петилетка за три години" а с другаря Тодор Живков от 1962 г., начело на партия и държава ще изградим комунизма до 1980г. Обещано е. 

любовната лирика - лоша. На какво ни учи?

поточе и горичка - безцелно. Къде е веселият партизанин в акция или загриженият ятак, или работници на фона на завод под покровителствения поглед на другаря Вълко Червенков или портрета на другаря Георги Димитров, който след смъртта си 1949 г. получава и мавзолей в центъра на София.

Ако не успееш да влезеш в университет. Няма страшно, стига да си предан комунист, все ще се намери място за тебе да израстнеш в научната кариера и кой знае и академик може да станеш, ако предложиш нещо наистина гениална като това да се режат върховете на борчетата, за да растат по-високи дървета. Ако пък си с по-скромни стремежи и ти липсва средно образование за тебе са отворени "работническите факултети" на ВУЗ-овете. Не можем обаче да отречем, че образованието става масово, неграмотността, която в България по принцип не е висока, е сведена до най-ниските нива в историята ни.

Някои науки са забранени, като реакционни: Социологията, кибернетиката и генетиката.

Какви са тези глупости. Как гените могат да решават нещо. За човешкото развитие е отговорна средата, а благоприятната на социалистическото общество не е плод на социологическо изследване. Ако ми позволите да цитирам Лайбниц Това е най-доброто общество. Компютрите също изостават. Към края на социализма през 80те в СССР се оплакват, че в САЩ едва ли не всеки тийнейджър има достъп до компютър, а при тях можеш да използваш такава техника само, ако следваш в специализиран институт и като навършиш 20-25 години. 

Не й е било лесно на нашата интелигенция. Когато през 1968 г. чехите вдигат революция, за да създадат по думите на техния лидер Александър Дубчек "социализъм с човешко лице", ние (Тодор Живков) сме първите, които предлагат братска помощ на изпадналия в буржоазна реакционност чехословашки народ. И  предлагаме да пратим танкове там. В това време у нас се провежда международен младежки фестивал, а Радой Ралин публикува сборника с епиграми "люти чушки". Прав е Радой Ралин, че "Който лапа, той се цапа." Най-люта се оказва следната епиграмата Глух, но послушен. "Сит търбух за наука глух". Отдолу карикатуристът Борис Димовски е нарисувал едно прасенце, а опашката на прасенцето е досущ подписа на другаря Тодор Живков. Опариха се Ралин и Димовски от собствената лютивината да казваш истината. ЦК определя книгата като "клеветнически пасквил". Бързо е събраната преди да се разпространи и изгорена в печатницата. Не се изгарят лесно 20 000 екземпляра. Силната тяга изхвърля от комина полуизгорени страници и децата от близкото училище ги събират. На другия ден ги прекопират и разпространяват.

Тодор Живков обаче действа по-меко от В. Червенков. Живков се опитва да привлече дейците на културата на своя страна с "изкушенията на материалните облаги" и привилегиите на високите постове. Според акад. Топенчаров: Ако Червенков беше рязък и груб. Живков беше хитър и ловък. Ако при Червенков неудобните са пращаха в затвор, При Живков те се местеха, изпращаха се в задгранично заточение, репресиите на тялото са заменени с репресии на душата. Така и репресиран заточен се оказа писателят Георги Марков, който със задочните си репортажи за България от Лондон не се нрави на режима. Тук решението е на 11.09.1978 един случаен минувач  да изпусне чадъра си на моста Ватерло в непосредствена близост до Марков. Когато случайният понечва да си вземе чадъра, Марков усеща пробождане в крака. Писателят е прострелян с миниатюрна сачма, съдържаща силната отрова рицин. Толкова с досието Пикадили. Толкова с критиката или поне до края на 80те, когато след закъснели родилни мъки и с кашляне от русенското обгазяване на бял свят се ражда българското дисидентство.

През седемдесетте Людмила Живкова прави много за културата и това е безспорен факт, най-малкото от гледна точка на националния бюджет. Тя застава начело на Комитета за културата. Организира знаме на мира,за детското творчество. Организира експозиции на българските съкровища по света, популяризирайки българската история и културна самобитност. Построява галерията за чуждестранно изкуство и НДК, а най-известната й инициатива е 1300 г. България.

На запад от желязната завеса се случва нашата антитеза, която също е политически покровителствена, нека си признаем. Тогава е апотеозът на абстрактно изкуство, което стига до фазата на най-неразбираемите и шашави цапотии. Обаче има и нещо друго. То е и символ на свободата. "Вижте при нас. Художникът е напълно свободен за да изрази себе си, както иска. и ние ще даваме галерии и отпускаме субсидии за това свободомислие, защото не сме тирани като онези в източния блок". 
Посетете изложбата на соц. изкуството в националната галерия.



Портрет на Тодор Живков, който Златю Бояджиев създава в Париж през 1972 г.