Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
05.05.2009 23:24 - Постнационалната констелация, Юрген Хабермас
Автор: eutopia Категория: Политика   
Прочетен: 2439 Коментари: 0 Гласове:
0



Постнационалната констелация ни поставя в една „просветена безпомощност”. Пазарите са глобални, а механизмите за действие на националната държава рядко надхвърлят собствените й граници. Икономиката създава едно световно общество и произтичащите от него социални проблеми и достижения. Може ли политиката да я последва, за да реши тези проблеми? В това световно общество демокрацията и социалната справедливост не са равномерно разпределени. Според автора не може да има демократична легитимност без социална справедливост. През XX век  националната държава на запад успява чрез механизмите на социалната политика да осигури поне минимални грижи и условия за същестуване на своите граждани. Предизвикателството на новота хилядолетие е може ли демокрацията и социалната държава да се запазят отвъд националните граници? Задоволителната алтернатива би могла да се получи във федеративното оформяне не един дееспособен в сферата на социалната политика и на икономическата политика Европейски съюз, който ще бъде стъпка към по-нататъшното оформяне на социално изравняващ различията космополитен ред на световно ниво. Сега дори и ЕС, тази най-напреднала форма на международната интеграция е още твърде далеч от постигането на тази цел. Това е задача на бъдещето. Книгата е написана през 1998 г., а проблемите засегнати в нея са пророчество, което се сбъдва 10 години по-късно. Световната финансова криза се разрасна до такива размери именно защото липсва едно глобално управление или най-малкото глобални правила за световните финанси.

Да се учим от катастрофите. Една свързана с диагнозата на епохата концепция на краткия XX век

 

Какъв е контекстът?

Вековете не се определят по началните им години (1901 за двайсети) г., а по знаковите събития, които ги определят. За XX век това са началото на Първата световна война 1914 и разпадането на комунистическата система 1989г. През този век населението на планетата се увеличава неимоверно, различните държави  бурно се модернизират. „Дистанциите във времето и пространството вече не се преодоляват, а изчезват безследно в разнородното присъствие на удвоените реалности. Дигиталните комуникации надминават всички останали медии.

            Какъв е всъщност XX век?

            Този век представлява като че ли една 75-годишна война, едно непрекъснато противопоставяне, както във военен така и в идеологически план. Хабермас обаче е скептичен към това тълкуване, защото омаловажава ролята на едно събитие считано от него за икономически и политически вододел на двайсети век – поражението на фашизма. От 1945г. започва една промяна, която се развива в три направления, които Хабермас взаимства от Хобсбом: студената война, деколонизацията и изграждането на социалната държава в Европа. За Хабермас последното е най-важно. Той поставя връзка между социалната справедливост и демокрацията. Демокрацията не може да се развива, ако няма социална справедливост. Без да има осигурен минимум на съществуване социални права, човек не може да бъде гражданин, който да отстоява демократични позиции.

            След войната за първи път капитализмът е овладян чрез държавата на благоденствието. Краят на века ( крахът на съветската система през 1989 г.) представлява заплаха за съществуването на опитомения от социалната държава капитализъм. Сега сме изправени пред предизвикателствата на глобализацията и като че ли няма политически ориентир за държавите как да постъпват в новата среда. Може ли да се премине към идеята за социална справедливост в глобален план? Проблемът пред политиката си остава същият. Как да влияем на  преразпределителната и саморегулираща се сила на пазара, за да избегнем социалните неравенства, които той създава. Неолибералните политически тенденции от 80те смаляват социалната държава. Днешната глобализация разрушава историческата констелация, която е направила възможна социалната държава.

            В условията на глобализация, на световни нерегулирани пазари отделната национална държава е ограничена в действията си. Две неща отпадат. Протекционизмът и ориентираната към търсенето икономика (Кейнсианството). Изглежда, че единствената възможна политика на държавата е на самоунищожителна конкуренция към дъното, посредством снижаване на социалните стандарти за сметка на пазарната конкурентоспособност. Най-добрият начин за създаване на конкурентоспособност не е занижаване на стандартите, а тяхното завишаване. Това не са социалните стандарти, а образователните и научните. „Предвидливата политика” е тази, която е изпреварва другите, тази която е насочена към иновациите и развитието, подпомагане на Research and Development, която трябва да доведе до конкурентно преимущество в качеството на продукта и технологията, за неговото производство.

            По-неомарксическото предложение на автора е функциите на социалната държава да се издигнат на наднационално ниво и да съпътстват глобалната икономика. За да стане това, трябва да се изградят наднационални институции, които да обвързват държавите. Най-развитият пример е Европейският съюз. Хабермас също поставя въпроса как ще се развива ЕС. Дали ще е предимно общ пазар или ще прерасне в европейска демокрация, което е и неговото желание. По този начин бъдещият Европейски съюз ще стане първо стъпало към транснационалната солидарност. Освен това международните обединения са по-дееспособни на международната сцена от отделните държави.

            За да се стигне до една международна солидарност не може да се надяваме на политиците в националните държави, чийто интерес е да бъдат преизбрани. Те служат на конкретната национална държава. Хабермас залага очакванията си на едно космополитно общество на граждани от различни държави, които глобализацията сближава. Импулсът ще дойде отдолу нагоре. Гражданите ще осъзнаят интереса си не в „международните отношения”, а в световна вътрешна политика. Промяната е преди всичко в съзнанието. Такава промяна създаде световното пацифистко движение след двете световни войни. Пацифисткото съзнание е широко разпространено в много страни. Промяната на манталитета е довела и до Всеобщата декларация за човешките права на ООН, един политически и правен документ. Гражданското участие няма да е достатъчно. То може и да е начало, но политиците ще поемат задачата за изграждането на международната солидарност в политически план. Това решение няма да е световна държава, „то ще трябва да се съобразява с независимостта свободната воля и своеобразието на някога суверенните държави”.

 

Постнационалната констелация и бъдещето на демокрацията.

 

            Какъв промененият контекст на националната държава? Вестфалската система от 1648 г. на национални държави, не признаващи по-висша форма на власт и суверенитет от самите тях е остаряла. Държавата днес не е така всесилна. Ето някои измерения:

            Тя губи част от способността си да регулира. Новите проблеми като екологичното замърсяване, организираната престъпност преминават през националните граници. Държавата може да компенсира неспособността сама да се справи с тези проблеми единствено чрез сътрудничество с други държави на международно ниво.            Ускорената скорост на движение на капитала лишава държавата от данъчни приходи. Държавите трябва да намалят преките данъци, за да не допуснат компаниите да се преместят другаде. Това поставя данъчната тежест върху потреблението, чрез краля на данъците ДДС. „Кейнсианството в една страна повече не е възможно”. Това не значи да се отхвърли като цяло идеята за Кейнсианството, а означава тя да се прехвърли на едно наднационално ниво.

            На мястото за идеята за независимост идва идеята за взаимна зависимост. Отвъд националните граници се създават съюзи общности и институции, в контекста на които държавите по-добре могат да защитят интересите си като част от едно по-голямо общо волеизявление на страните участнички. В такива случаи границата между външна и вътрешна политика се размива.

            От друга страна фундаментът на националната държава – нацията се пропуква. Развитите западни общества постепенно преминават към мултикултурализъм, който до голяма степен се дължи на повишената мобилност на хората и засилващата се имиграция. В мултикултурните общества малцинствените култури предевяват своите политически и културни искания.

            Друга често приписвана акциденция на глобализацията е, нейната унифицираща сила. Тя често се свързва с повлияната от САЩ масова култура, мода, начин на живот, които доминират в световен план над единичното, местното самобитното. Хабермас не подкрепя тази теза. В типично негов стил той насочва вниманието към общуването между културите. Изследванията му показват, че посредством новите възможности за междукултурен обмен старите култури не се заличават, а си влияят взаимно. Те взаимстват една от друга. Чрез хибридни форми на местните култури се създава едно ново разнообразие.

 

            В четвъртата част авторът разглежда причините за и против Европейският съюз да се превърне в постнационална интеграция. Хабермас разграничава 4 позиции към европейската интеграция: евроскептици, пазарни европейци, еврофедералисти и привърженици на някакво “Global governance”, глобално управление. (133)

Eвроскептиците намиран въвеждането на еврото като излишно или най-малкото подранило. Пазарните европейци приветстват еврото, но искат да се задоволят сам с това. Еврофедералистите искат да видят една не само икономически, но и политически обединена Европа. Застъпниците на космополитната позиция виждат в създаването на Федералната държава Европа изходна основа за един бъдещ международен режим от международни договори, който да създаде „световна вътрешна политика”.

            ЕС е изправен пред две големи предизвикателства. Може ли да компенсира загубата на правомощия на националната държава? Може ли да изгради колективна идентичност отвъд границите на една нация? Само при положителен отговор и на двата въпроса европейската федерация ще бъде възможна. За да има колективна идентичност е нужна общоевропейска социална солидарност, която да е в основата на политическата общност, общност способна да преразпределя ресурсите. „Досега ограничена в рамките на националната държава гражданската солидарност трябва да бъде разширена към гражданите на съюза по такъв начин, че например шведите и португалците да отговарят едни за други.” Следващата стъпка е на политическо ниво. Политическите елити трябва да се договорят за преминаване от системата на „досегашните международни договори към една „харта” от вида на основен закон.”, която трябва да легитимира новата политическа конструкция. (149)

            Аргументът, че тъй като няма европейски народ, не може да се конституира и европейска власт подлежи на опровержение. Самата концепция за народ и националност като социална конструкция подлежи на промяна. През XIX и XX век тази промяна е от етническо и културно към политическо и гражданско самоопределение. Човек не се ражда с някакво национално съзнание. То се придобива. Защо формирането на колективна идентичност да не може да продължи отвъд националната държава? Защо да не се създаде едно европейско гражданско общество?

            Най-проблематично си остава въвеждането на политика на глобално ниво – „смяна на курса към световна политика без световно правителство”. „На глобално равнище отсъстват както политическата способност за действие на едно световно правителство, така и съответната основа за неговата легитимация”. Нужда за глобална регулация различна от невидимата ръка на пазара обаче съществува. Пазарът има нужда от правната сигурност, която държавата осигурява на своята територия. Но когато пазарът е глобален, той под чия юрисдикция попада. Не съществува такъв международен съд, който да регулира глобалните пазарни отношения. Исканията на застъпниците на космополитната демокрация включват съдаването на такъв съд. Освен това те желаят да се изгради политически статус за гражданите на света, които да избират световен парламент. Като изпълнителна власт те виждат Съвета зъ сигурност на ООН. Световната организация ще има доста стеснена компетентност, включваща защита на човешките права, околната среда и сигурността. За по-далечни цели тази организация не се ползва с достатъчно легитимни основи на представителство на интереси.

            Какви са източниците на солидарност в световен план? Те не произтичат от специфична колективна идентичност, защото трябва да обхванат цялото човечество. В духа на Кант Юрген Хабермас посочва че „солидарността на гражданите на света се опира единствено на намерилия израз в човешките права морален универсализъм” (160)

 

5 Към легитимация посредством човешките права

 

            Политическият ред живее от претенциите за легитимност на правото. Какво е легитимност? Тове е не само възприемането, но и признаването на правото от страна на обществото. Политическата власт в модерните държави се конституира под формата на позитивни правни норми. Модерният правов ред възниква от субективните права на индивида. Те дават на субекта законова свобода на действие. Правото се легитимира като средство за осигуряване на частната и гражданска отговорност на отделния човек. Държавната власт трябва да наложи правоприлагането.

            Освен това държавата трябва да съвмести два основни принципа: народния суверенитет и човешките права. Волята на мнозинството не трябва да накърнява правата на малцинството. „Водещият началото си от Лок либерализъм оплаква опасността от тирания на мнозинството и постулира преимуществото на човешките права пред народната воля.”

 

Самокритиката на запада.

 

            Човешките права, като римския бог Янус имат две лица: Едното е насочено към морала, което означава че са общовалидни за всички хора по земята. Второто е насочено към юридическите права, които действат само на територията на държавата. Създава се антагонизъм между универсалната валидност на човешките права и пространствената ограниченост на тяхното фактическо запазване.

            Използвайки легитимиращата сила на човешките права Хабермас ги поставя в основата на бъдещия комополитен ред. Проблемът, който следва е кои са тези основни права ще се възприемат от всички световн култури. Могат ли човешките права да се възприемат като основа за легитимност от всички държави. Не е ли това опит за  доминация на Запада? Източните общества критикуват индивидуализма (далекоизточните) и секуларния характер (ислямските) на човешките права. Конфуцианската традиция дава предимство на общността пред индивида.

            Хабермас апелира за диалог между културите. Този диалог става и ще става все по-неизбежен. „Днес конфликтът между културите се осъществява в рамките на световно общество, в което колективните актьори без оглед на своите различни културни традиции, искат, не искат, трябва да се обединят по отношение на нормите на съвместен живот. Защото в днешната международна обстановка независимото изолиране от външни влияния вече не представлява опция.”

 

 

 

Библиография:

 

Хабермас, Ю., Постнационалната констелация. София: Критика и хуманизъм, 2004.

 

 




Гласувай:
0



Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: eutopia
Категория: Политика
Прочетен: 807295
Постинги: 200
Коментари: 118
Гласове: 526
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031