Две хиляди и единайсета ще бъде за арабския свят, това което 1989 г. беше за източна Европа. Египет най-мощната арабска страна е обхваната от нестихващи, яростни, граждански протести срещу 30-годишното авторитарно правителство на Хосни Мубарак. Кой оглавява това историческо движение? Не е екстремисткото движение в страната - Мюсюлманско братство. Не е поставеният под домашен арест лидер на опозицията и нобелов лауреат - Мохамед Елбарадей. Не е някой военен авантюрист каквито са били предишните лидери на тази страна. Този път това е народът. Народът е надигна глас срещу автокрацията и корупцията, които осъждат същия този народ на безработица, бедност и безперспективност. Това не е някой западен опит да се изнася демокрация чрез войни. Това е спонтанна реакция на цялото местно население – един истински порив на общата воля.

 

Западът наблюдава събитията със смесени чувства. Европейският съюз трябва бързо да преосмисли политиката си на добросъседство. САЩ дълги години подкрепят Мубарак, защото от тяхна гледна точка е по-добре да имат „приятелски” диктатор, отколкото вражески фундаменталист на власт. Страхът е, че установи ли се свобода и демокрация, ислямистките движения ще спечелят властта и бързо ще забранят демокрацията, благодарение на която са дошли на власт. Шариатът ще е безкомпромисно следван, а едва крепящата се сигурност на християните от коптската църква, ще се изпари. Наистина не е изключен сценарият, при който отхвърляне на авторитарен режим да доведе до ислямска теокрация. Това се случва в Иран след революцията от 1979 г., която премахва шах Реза Пехлави и довежда на власт аятолах Хомейни. Но също така е възможно една мюсюлманска държава да поеме дългия и труден път на демокрацията. Пример за това е Турция след идването на власт на  Мустафа Кемал през 1923 г. Днес протестите не са оглавени от фундаменталистите. Все пак накрая някой трябва да поеме контрол, защото в политическото пространство вакуумът не се задържа дълго. Вярвам в историческия миг на тези народи, които сами ще решат да поемат по  пътя на демокрацията и модернизацията, като истинска алтернатива на досегашния режим.

 

Как започна всичко?

 

На 17.12.2010 г. търговецът Мохамед Боуазизи се самозапали в знак на протест срещу конфискуването на неговите стоки. Това е събитието, което отприщи тунизийското въстание, приело името жасминена революция.  Народът на Тунис детронира своя диктатор Бен Али, който избяга в Саудитска Арабия, след като Франция отказва да го приеме на своя територия. От там плочките на доминото започнаха да падат една по една, като дори достигнаха до нашия континент. Опозицията срещу Сали Бериша в Албания заяви, че няма да допусне страната да се превърне в бананова република в центъра на Европа.

 

Последваха протести срещу Бутефлика в Алжир и едва крепящия се режим в Йемен. Кризата преля дори в Ливан. Египет обаче е големият политически играч. Политическия трус там ще отеква дълго в цялата световна политика.

 

Това, което виждаме, не са обикновени протести. Това е революция. Историята се променя. Днес ние всички трябва да сме солидарни с египтяните, тунизийците, йемеците, алжирците и всички останали граждани на северна Африка и близкия изток, потиснати от своите авторитарни правителства в опита да положат основите на по-добро бъдеще. Бъдеще на демокрация.

Save

Моята прогноза!Египет е пред финансов крах.Туризма основното перо от приходи за страната загива! Богатите хора изнасят парите си от страната.Случва се нещо като в България 96-97 год., чака ги инфлация, спекула, покачаване на цените; обезценяване на националната валута!Тази власт няма да удържи фронта. Протестите срещу Виденов започнаха на 10.01.97 год. Виденов сдаде властта на 04.02.97 год. Някъде около месец остава и на този диктатор, докато националната икономика рухне окончателно и хиперинфлацита не се развихри.След това ще се молят на МВФ и Световната банка(разбирай САЩ) за пари.Белия дом ще сложи новия управник.Ще тръгнат по нашия път.

Защо? Много просто - защото протестите са спонтанни. Мубарак е диктатор и въпеки това гърмяха бомби в Шарм-ал-Шейх, нападаха се туристи в Долината на царете...Много усилия му струва да се справи що-годе временно с този проблем. И сега след протестите фундаменталистите ще изправят за знаме образа на "анти-мюсюлманска Америка" на която Мубарак е много или малко пионка и както се казва ще яхнат народното недоволство.
Нека направим малка ретроспекция: В Иран дойде на власт Хомейни, който беше емигрирал във Франция и с помощта на Франция; в Афганистан дойдоха на власт талибаните с решаващата помощ на САЩ; същото вероятно ще се случи и в Ирак; в Алжир всички "демократи" си затвориха очите, когато касираха изборите спечелени от фундаменталистите, вече поучени от примера с Афганистан; Абу-Бакар Башир - водач на Джемаа Исламия не смееше и да си помисли да се върне в родната си Индонезия по времето на диктатора Сухарто на чиято съвест тежаха 500 000 набедени комунисти и 300 000 набедени ислямисти. След дълги съдебни процеси успяха в демократична Индонезия да го вкарат за 3 години в затвора трудно доказвайки духовното му наставничество за бомбите на Бали. Също там, благодарение на това, че не е чак такава демокрация като в САЩ или Европа, успяха да осъдят на смърт и изпълниха присъдите на заложилите бомбите.
Моето заключение: демокрацията от европейско-американски тип не е "all size" обувка и не става на всеки крак. Има страни по света, където без малко диктатура не може. А там където такава демокрация не става - тя се изражда или пак в диктатура - автократична, религиозна, военна или в корумпирана, олигархична, шуро-баджанашка държава, в каквато и ние сме на път да се превърнем ако само си пишем по блоговете...

"Бъдеще на демокрация"????
Бъдеще на демокрация в мюсюлманска държава е невъзможно. Ислямът е абсолютно и фундаментално несъвместим с демокрацията. Ще трябва да избират едно от двете. Ясно е какво ще изберат. Оттук и кой ще ги управлява. Нищо общо няма с Източна Европа, макар на пръв поглед да има прилики или по-скоро им се иска да прилича. Ще разберете кой е "поръчал" революцията след като минат изборите. Според моята прогноза ще ги спечелят фундаменталистите, при това съвсем законно. А от тях до шариата е една крачка.

„Моите хора ме обичат и ще умрат за мене.“ „Ще прочистя Либия къща по къща.“ „Ще се бием до последния мъж или жена“. Това са думите на полк. Муамар Кадафи, в чиято държава сравнително мирната досега Жасминена революция потъна в кръвта на гражданската война. Потъна в кръвта на собствения му народ, която „кралят на кралете в Африка“ пролива с помощта на чужди наемници от Чад, Судан и Зимбабве, които убиват в истинска диктаторска солидарност. Никоя друга севeрноафриканска и близкоизточна държава не си позволи да стреля по собствения си народ, с изключение на инцидентът Бахрейн, при който правителствените военни част стреляха по протестиращите и истинската гражданска война, която се развива в момента в Либийската джамахирия включително с артилерия и авиация.



Кадафи дълго време е бил подозрителен към армията като потенциален източник на опозиция за режима и затова я държи относително слаба за сметка на личната си революционна гвардия, в която командват неговите синове, най-важен от които е Камис и чуждите наемници. В самата армия лоялността по племенен принцип е по-силна от военната лоялност към висшестоящите близки и роднини на Кадафи. Това е причината много военни части да се присъединят към революцията. Двама военни пилоти отказват да бомбардират сънародниците си в Бенгази и приземяват самолетите си в Малта.



От 41 години Кадафи държи властта и за нищо на света няма да се откаже от нея. Всъщност неговата власт в момента е неформална. Той не заема никакъв официален пост в джамахирията. Той е просто „братски вожд“.



Опозицията срещу режима се концентрира в източната част на страната и се оглавява от бившия министър на правосъдието Мустафа Абдел-Джалил и на вътрешните работи (втория по важност човек в режима) – ген. Абдел Фатах Юнес ал-Абиди. Посланикът и заместник- посланикът на Либия в ООН се отрекоха от режима и застанаха на страната на хората в проява на политическа честност.

оръжейно ембарго и авоарите на Либийския лидер и приближените му в чужбина са замразени. Освен това случаят ще бъде отнесен до Международния наказателен съд.



Франция изпраща хуманитарна и медицинска помощ на опозицията в източната част на страна. Френският външен министър Мишел Алио-Мари подава оставка, заради скандал с подкрепа за бившия лидер на Тунис Бен Али. Франция иска да покаже, че няма да подкрепя диктатори, дори ако това ще навреди на краткосрочните търговски интереси. реакцията на бившия колонизатор на Либия – Италия е сдържана. Министърът на отбраната заяви, че Италия трябва да защити интересите си. Страната поддържа добри отношения с Либия заради либийския газ и нефт. Освен това се опасява от масови бежански потоци вследствие на безредиците. Либия е най-богатата на нефт Африканска държава, но приходите от него са изключително неравномерно разпределени. Държавата не е бедна има валутни резерви от 140 милиарда долара. Проблем е безработицата, която надминава 20 %



САЩ предвижват два военни кораба към Либия. Военна интервенция не е на дневен ред. Държавният секретар Хилари Клинтън заяви, че САЩ знаят, че опозицията в Либия иска да се справи сама в името на собствения си народ.



Обмислят се планове зони без полети в Либия, но тази трудна мисия, трябва да бъде разрешена от Съвета за сигурност защото предполага не само сваляне на бойни самолети, но и бомбардиране на либийски противовъздушни съоръжения.



По последни новини опозиционните въстаници удържат нападението на частите на Кадафи.