Днес обаче виждам обратната тенденция. Вместо България да се поевропейчва, Европейският съюз се побългарява. Нека не изпадаме в излишна паника. ЕС не се е побългарил изцяло, но по един съществен показател това наистина е заявена  и осезаема тенденция.

Става въпрос за фискалната политика. България провежда силно консервативна фискална политика с ограничени публични разходи. Ние сме с второто най-ниско ниво на национален дълг спрямо БВП в целия ЕС. България поддържа нисък дефицит, но и социалните услуги, които държавата предлага също са малко и с лошо качество. Равнището на данъчно облагане у нас обаче е сред най-ниските в цялата общност. 

В стара Европа е точно обратното. Там държавата предлага много социални услуги, някои от които са откровено прекомерно щедри. Данъците там са по-високи, а също и дефицитите, които дори по-високите данъци не могат да покрият. Дефицитите се превръщат в национален дълг, който не може да бъде генериран безкрайно дълго време, защото ще доведе до дългова криза.

Дълговата криза, в която ЕС стана изключително явна през последните две години  накара почти всички европейски лидери да се замислят за сериозни и дори структурни реформи в социалното осигуряване. Голямата цел е да спрат неустойчивото трупане на национален дълго. Затова европейските лидери се съгласяват да приемат фискално правило, което да въведе конституционно ограничение върху публичните разходи, така че държавата да не може да фалира и да се избегне евентуален гръцки сценарий в бъдещето. Тези мерки целят оздравяването на еврозоната в средносрочен и дългосрочен план.  В краткосрочен план обаче те са проциклични и рискуват излизането от кризата да се забави. Въпреки това тези мерки са неизбежни, защото по един или по друг начин социалните системи на Европа са заплашени от фалит: с или без еврозоната.

Иронията в случая е, че най-бедната членка на съюза - България е и сред най-примерните във фискално отношение страни. Друга ирония е, че България, която не е в еврозоната изпълнява правилата, които самите държави от еврозоната нарушават, както емпирично показва д-р Георги Ганев, използвайки данните на Евростат. В Еврозоната единствено Финландия изпълнява всичките критерии за конвергенция.

Политиката на настоящото българско правителство за присъединяване към еврозоната претърпя пълна промяна. В началото на мандата финансовият министър направи твърда заявка за присъединяване в еврозоната, едва ли не на всяка цена. Този опит не беше успешен, защото моментът беше неподходящ. ЕС точно в края на 2008 г. навлезе в първата вълна на икономическата криза и разширяването на Еврозоната не стоеше на дневен ред дори и за сравнително финансово прилежна страна като нашата. Словакия и Естония обаче успяха да се проврат в еврозоната  между капките на добрите години и известното оживление (съответно на 1.01.2009 и 1.01.2011 г.).

Разширяването на еврозоната следва определени технически правила и процедури, но също и политически решения. За да се присъединим към еврозоната трябва да изпълним Маастрихтските конвергентни критерии. Техническите изисквания включват нива на държавен дълг под 60%; бюджетен дефицит под 3% от БВП; дългосрочни лихви по-ниски от средните три най-ниски нива в еврозоната плюс 2 процентни пункта; инфлация по-ниска от средните три най-ниски инфлации на държави-членки в еврозоната плюс 1.5 процентни пункта отгоре. Петият критерий е държавата да бъде допусната в ERM II, където тя да поддържа  обменния си курс с еврото в граници от плюс-минус 15 %, в рамките на две години преди най-накрая да се присъедини към еврозоната. Политическото решение страната ни да се присъедини към ERM II не беше взето от страна на Европейската централна банка, и министрите от еврозоната, които са тези, които решават. Защо? Не знам. Тяхно политическо решение. Изглеждат ни нямат доверие. И наистина България рядко оправдава гласуваното й доверие, но с едно важно изключение – бюджетната дисциплина, която у нас е по-строга отколкото в самата еврозона, която не ни прие за свой член.

Така приключи нашият първи опит за присъединяване в еврозоната. Но последиците от този опит разклатиха силно и без това навлизащата ни в криза  икономика. През първата година бюджетната политиката, която правителството провеждаше беше нещо повече от рестриктивна. Тя беше нелоялна към контрагентите. Правителството бавеше своите задължения към доставчици и изпълнители на държавни поръчки и тъй като държавата има голям дял в икономиката това утежни чувствително междуфирмената задлъжнялост в страната. Фирмите разчитат държавата да е коректен платец и да спазва сроковете, записани в договорите си. Но когато държавата се забавя това забавя движението на парите и по-нататък по-веригата, което от своя страна забавя цялостното развитие на  икономиката.

Ако се абстрахираме от България, най-голямата ирония в европейската интеграция ни представя Германия. Нека поставим настоящите събития в историческа перспектива. Германия на два пъти през XX век се опитва чрез война да завладее целия европейски континент. Днес германците де факто владеят Европа.

Или поне са икономически толкова силни, че могат да диктуват условия на другите страни. Правителствата на Папандреу в Гърция и на Берлускони в Италия напуснаха властта под нотиск на Европейската централна банка, която изповядва ценностите на строгата фискална политика, които са и ценностите на самата Германия. Другият голям в ЕС - Франция пък всячески се стреми да се позиционира близо до Германия, за да  запази престиж и влияние в голямата политика. Не случайно толкова често виждаме съвместните изявления на правителствените ръководители на двете страни, получили прякора Меркози.

И все пак, въпреки безспорното икономическо господство на Германия, Берлин съвсем няма амбиции за политическа хегемония. Дори напротив, винаги натоварено с пасивите на миналото Германия се стреми да поддържа възможно най-спокойно поведение. Лидерството им в съюза, което историята им поднася, е малко плахо и откровено неохотно. Стигна се дори дотам, че полският външен министър Радослав Шикорски прикани Германия да спаси еврозоната и да я накара да просперира. Шикорски възкликва: „Може би съм първият полски външен министър в историята да го каже, но аз се страхувам по-малко от германската сила, отколкото от германската неактивност.”