На 29.02.2012 г. Европейската централна банка (ЕЦБ) отпусна заеми на стойност 529.5 милиарда евро на 800 банки в еврозоната. Тези заеми са отпуснати за три години, а лихвата им е нищожният 1 %. При годишна инфлация в еврозоната около 2.7%, операцията на ЕЦБ може да се оприличи на щедър подарък за банковата система. Тези заеми са част от финансовия инструмент на ЕЦБ, наречен дългосрочна рефинансираща операция (long-term refinancing operation), целта на който е наливането на ликвидност в банковата система на еврозоната и предпазването й от сътресения. Какви ще обясня след малко. ЕЦБ не за първи път широко отваря кранчето на бързотечащите пари. Преди по-малко от три месеца финансовата институция предприе подобна инициатива, когато на 22.12.2012 г. отпусна 489.2 милиарда евро на 500 банки. 

Защо обаче Европейската централна банка отпуска толкава много пари на европейските банки?  

Две са основните причини. От една страна ЕЦБ се надява банките да използват тази нова ликвидност, за да изкупят държавни ценни книжа на закъсалите страни в еврозоната и да смъкнат лихвите, по които държавите могат да теглят заеми. Това би облекчило правителствата на Италия, Испания и Португалия, които изпитват трудности в бюджетните си плащания. Те ще могат да вземат средства назаем от банките при по-ниска от сегашната лихва и да използват парите за провеждането на фискална политика, която да изведе тези страни от кризата. Това е идеята на плана.

Разбира се, нищо не може да накара банките да изкупуват масово държавен дълг. Много банки, които току-що получили заема от ЕЦБ, й го връщат под формата на депозит и изчакват по-добри възможности.  

Вторият важен елемент е гръцкият въпрос. Гръцката държава от доста време вече не може сама да обслужва външния си дълг и разчита на европейски ad hoc спасителни пакети, които само удължават проблема без да го разрешат. Финансовата система на страната е преминала на изкуствено дишане, което гълта много западноевропейски пари. Активната парична политика на ЕЦБ обаче изгради „санитарен кордон” около Гърция, който да ограничи финансовата зараза от гръцката дългова криза. До сега Гърция успяваше да изнудва европейските си партньори за транш след транш спасителни средства по публичния си дълг като от своя страна предлагаше само неподплатени обещания. Новото гръцко псевдо-надпартийно правителство за разлика от новото технократско правителство в Италия не предприемаше достатъчно сериозни мерки по намаляването на необосновано високите си правителствени разходи. Германия се съгласяваше да отпуска спасителни средства, защото голяма част, от средствата се връщаха отново при нея (още по-голяма част отиваха във Франция), тъй като именно френски и немски банки държат лъвския пай от гръцкия национален дълг. Ако Гърция спре да плаща, тези банки ще понесат значителни загуби. За да не се стигне до такива загуби, ЕЦБ наля ликвидност в европейските банки. Така те ще бъдат относително стабилни дори и в случай на гръцки фалит.  

По този начин ръцете на Франция и Германия се развързват и те не са зависими от спасяването на Гърция. Поне не на всяка цена. Гърция губи много важен лост за влияние и това си личи и в медийните изявления на западни политици. Все по-често се чува, че може би е редно Гърция да напусне еврозоната или да бъде оставена да фалира. Подобни позиции бяха категорично отхвърляни само преди няколко месеца. Това обаче не е най-доброто решение, защото дългът на Гърия ще продължава да бъде в евро дори и страната да премине към нова драхма. 

Финансовите инжекции няма да гарантират „излекуването” от кризата. Критиците на плана имат основание да смятат, че ликвидността ще създаде много „зомбирани” банки, които не могат да оперират в пазарна среда, защото ще развият зависимост от непрекъснати финансови инжекции. Като пример критиците посочват 20-годишната стагнация на японската икономика, която е следствие на подобна парична политика.  
Друг резултат от политиката на ЕЦБ ще бъде повишената инфлация в еврозоната.

Повишената инфлация е удобен начин за разпределяне на загубите върху много широка маса от засегнати субекти – всъщност върху всички лица в икономиката. Всички поемат върху себе си инфлационния данък и никой не носи отговорност за него. Високата инфлацията действа в интерес на длъжниците и за сметка на спестителите. На длъжниците им е по-лесно да си покриват старите задължения с новата всеобщо достъпна ликвидност. 

Европейският съюз като цяло (с няколко изключения) е изправен пред структурен проблем. Колкото и парадоксално да звучи ЕС е по-богат, отколкото трябва да бъде. Стандартът на живот в ЕС не отговаря на производителността на европейската икономика, което поставя конкурентоспособността на съюза пред следната дилема: или намаляване на доходите, така че да отговарят на производителността, или повишаване на производителността така, че да отговори на доходите. Вторият път е за предпочитане, но е по-труден и е възможен по-скоро в дългосрочен план. Непосредственото излизане от европейската дългова криза, пак парадоксално може би, задължително ще трябва да премине през някаква форма на обедняване. Хората по принцип по-трудно приемат заплатите им да се намалят, но биха били проявили по-голяма търпимост към инфлацията. Точно и това решение изглежда е избрала и ЕЦБ. Предстои да разберем резултатите. 

Новини:

http://www.ecb.int/mopo/implement/omo/html/index.en.html#com

http://www.neurope.eu/article/ecbs-donates-further-half-trillion-euro-taxpayers-money-help-eurozone

http://euobserver.com/19/115410