„Обичам Англия. Почти като Европа е, само че говорят английски”

Rihanna

            Англия е лошото момче на европейската интеграция. Следвайки известната метафора с автомобилните части: Франция и Германия са европейският двигател, а Великобритания е спирачката (Гърция пък е ауспух). Отвъд откровените заяждания на хора от двете страни на Ламанша, Отвъд най-старото, според Тимъти Гартън Аш, съперничество между две нации продължаващо и днес изплуват обективните причини на една многостранна и многопластова политика в стил Моргентау. За да си обясним британската позиция трябва да вникнем в породилите я причини.

            Великобритания е неразривно свързана с историята на Европа и европейските опити за обединение.

            По време на Втората световна война Чърчил предлага Англия и Франция да сплотят усилията си като се слеят в една държава. Французите отвръщат, че е по-добре да загубят от немците, отколкото да се федерират с англичаните.

            Войната свършва. Нацизмът е победен. На континента идеите с националистическа насоченост са силно компрометирани. Това е златният шанс на федералисткото движение. Неговото проявление е срещата в Хага 48г. Председател е Чърчил, който по това време вече не е английски премиер. През 1946г. в речта си в Цюрих той призовава за създаването на Съединени европейски щати, които да се уповават на френско-германското помирение. В Храма на световния мир има 4 стълба: САЩ, СССР, Британската империя и Съединените европейски щати. Великобритания е с Европа, но не е част от нея.

            На срещата участниците се разделят на два лагера федералисти (федералната власт е водеща) и конфедералисти (националната власт е водеща). На 9.05.1949 е подписан Лондонският договор, с който се слага началото на Съвета на Европа, една чисто междуправителствена по своя характер организация. Англия и скандинавските държави не одобряват отдаването на националния суверенитет. Чърчил дори отново като премиер 51-55г. подкрепя европейската интеграция, но не иска да участва. Веднъж казва на лекаря си: „Обичам белгийците и французите, но трябва ли да падаме толкова ниско.”

            Англия не се включва в ЕОВС, която е организирана от Моне така, че да не допадне на британците, да ги изключи или по-скоро Великобритания да се самоизключи. Това би дало на Моне истинска свобода за наднационални действия. Ясно могат да се откроят причините Англия да не участва в ЕОВС. Министър-председателят Клемънт Атли заявява, че е недопустимо „най-важните икономически сили на тази страна да бъдат предадени на орган, който е напълно недемократичен и неотговорен пред никого.” Национализмът там не е донесъл разруха, а военна победа. Те ценят високо своя суверенитет и не са склонни да го пожертват. За разлика от континенталните държави Англия излиза като победителка от войната и има самочувствието на световна сила, глобална империя.  Във външната й политика приоритет представляват отношенията й със САЩ и страните от Британската общност. От икономическа гледна точка въглищата в Англия са в изобилие, освен това лейбъристкото правителство е започнало силна кампания за национализирането на добивните отрасли. Едва се чува гласът на консерватора Едуард Хийт в долната камара, който казва, неучастието би било грешка.

            Още по-немислимо изглежда Великобритания да се включи в проектите за  Европейска отбранителна общност и Европейска политическа общност. След техния провал, обаче, тя не пропуска възможността за намеса в европейските дела, като решава проблема с немското ремилитаризиране, страха на Франция. Предлага Германия да бъде приета в Брюкселския договор. Така бива съзаден Западноевропейският съюз, който впоследствие минава в рамките на НАТО.

            Великобритания, въпреки че не участва пряко, винаги се опитва да влияе на интеграционния процес. След изграждането на ЕОВС между европейските партньори има огромни противоречия, относно бъдещото развитие на интеграцията. Нидерланският премиер Бейен е за изграждането на Общ пазар. Моне иска да продължи със секторната интеграция (функционализъм) в областта на ядрената енергетика. Немският министър на икономиката Лудвиг Ерхарт, наричан архитект на немското икономическо чудо е застъпник на идеята за зона за свободна търговия, идея споделяна и от Англия. 

            Решено да се обвържат идеите на Моне е Бейен в Junktim. Или и двете, или нито едната. Те довеждат до Римските договори, съответно за ЕИО и Евратом. Английската позиция е игнорирана. Великбритания безуспешно се опитва да пренасочи преговорите за общ пазар в зона за свободна търговия в стуктурите на междуправителствената ОЕИС. Този акт е наречен „Деструктивна прегръдка”.

            Островът не се отказва от идеята за свободна търговия.  На 3.05.1960 е основана Европейската асоциация за свободна търговия, в която членуват Обединеното кралство, Дания, Швеция, Норвегия, Австрия, Швейцария и Португалия, известни като външните седем.

            ОЕИС претърпява метаморфоза през 1960г. и се превръща в Организация за икономическо сътрудничество и развитие. Промяната не е само в името, но и в нейния състав. Моне предлага в организацията да се включат САЩ и Канада, като по този начин разхлаби силното влияние на Англия в нея и я изключи като алтернатива за европейска интеграция.

            В началото на 60те Англия не блести с имперско величие. Процесите на деколонизация и метаморфозата на империята в commonwealth карат Дийн Ачесън, американски държавен секретар, да заключи: Great Britain has lost an empire and not yet found a role. Свръхразпростирането й я изтощава. Поддържането на отмиращата империя,  включваща една четвърт от световното население е по-скоро бреме, в реалностите на вътрешна индустриализация на метрополията и намаляващ икономически дял на търговията с колониите. Военното присъствие изстисква необосновано ресурсите на империята. След фиаското по време Суецката криза 1957г. си проличава, че и във военно отношение тя не може да бъде един от големите трима, при все че за момента е единствната европейска държава с ядрен арсенал. Икономическият й ръст изостава от този на континенталните държави от ЕИО.

            Тези предпоставки карат консервативният премиер Харълд Макмилън да промени курса на външната политика що се отнася до членство в ЕИО. Пред британската общественост решението е представено като чисто икономическа инициатива, с чисто икономически измерения.

             „Шестте” приветстват решението на британското правителство. Или поне пет от „Шестте”. Генерал де Гол отказа. Прави го на два пъти – 63г. и 67г. Той не иска Великобритания в Европейските общности преди да си е осигурил изгодни условия по ОСП. Като официална причина за прекратяването на през 1963г. посочва специалните отношения между Великобритания и САЩ, а конкретният повод е сделката между Кенеди и Макмилън за доставка на американските ракети Polaris, които да бъдат оборудвани с Британски атомни бойни глави.

            През 1973г. правителството на Едуард Хийт успява да реализира пълноправното членство на Великобритания, като част от първото разширяване на ЕО заедно с Дания и Ирландия. Ратификацията на острова се превръща в историческо гласуване в камарата на общините. Лейбъристите гласуват против с изключение на една малка група, водена от Рой Дженкинс, споделяща идеята за евроинтеграция, гласува против партийното решение и за ЕО. Те се присъединяват към Хийт. В редиците на консерваторите също не цари единодушие по въпроса, но в крайна сметка подкрепата на Дженкинс се оказва решаваща.

            Цената е висока. Страните от Британската общност губят почти всичките си преференции. Англия е длъжна да въведе мита за тях, отговарящи на митническите ставки на общността. Вносът от тези страни е задоволявал нуждите от селскостопански продукти на острова. Сега митата, плащани за тези стоки, отиват в общностния бюджет, а оттам за разходите по Общата селскостопанска политика, коята поглъща 90% от бюджета и от която Франция е основният печеливш. От друга страна френските производители печелят свободен достъп до британския пазар, където могат да пласират земеделската си продукция. Хийт успява да договори преходен период за английските плащания, както и асоцииран статут на страните от Британската общност. За да компенсира ОСП той желае да се създаде е Европейски фонд за регионално развитие, от който да се възползват по-бедните английски региони. Когато такъв фонд е създаден, той възлиза на малко под 5% от общия бюджет за разлика от ОСП, която е около 90%. Основните печеливши от ЕФРР са Италия и Ирландия. В дългосрочен план Великобритания се очертава да се превърне в най-големия платец в Общността. Vive la France! Или поне до идването на желязната лейди на власт през 1979г.[1]  

            Още от самото начало Обединеното кралство е в неблагоприятна позиция. Едуард Хийт се опитва да намали финансовото бреме като предложи да се сформира Европейски фонд за регионално развитие. Този фонд е твърде малък, сравнен с ОСП и главните бенифициенти са Ирландия и Италия. Хийт се включва и в ранния опит за ИПС, „валутна змия”, на Англия не успява да поддържа обменния си курс в дадените граници и твърде скоро напуска „змията” заради лошото управление на лирата.

            Следващото правителство, е оглавявано от лейбъриста Харълд Уилсън, който далеч не споделя евроентусиазма на Хийт. Още докато са в опозиция лейбъристите обещават, че ако вземат властта, ще обявят референдум. Трябва ли Великобритания да остане в ЕИО? (или, както много британци я наричат, Общия пазар) Това е първият референдум в историята на Англия. Британците са евроскептични. Но правителството успява да договори някои от условията за присъединяване, и по-специално наложи идеята за  „корективен механизъм” за британските плащания, който, въпреки неефективността си, успява да наклони везните в полза на оставането в общността, във време на най-жестоката икономическа криза на острова. Уилсън подава оставка като министър-председател през 76г. поради здравословни причини. Двамата основни кандидати за премиерския пост са Джеймс Калаган и Рой Дженкинс. Калаган печели. Дженкинс отказва предложения му пост на външен министър и приема този на председател на Европейската комисия 1977г. . Той следва максимата на Моне, която гласи: Напредвай, където има най-малко съпротива, стига да е в правилната посока. Дженкинс възражда идеята за „змията”, но под по-различна форма. Предложената от него Европейската валутна система (ЕВС) предвижда въвеждането на механизъм за обменни курсове, както и европейската валутна единица екю. Френско-германският тандем в лицето на Валери Жискар д’Естен и Хелмут Шмит, които не са доволни от управлението на американската валутна политика, е отзивчив. Британският лейбъристки премиер Джеймс Калаган отказва островът да се присъедини към системата, заради икономическата ситуация вътре в държавата. А тя е представлява низ от стачки и протести.

            „Зимата на недоволството” 78-79 „довява” на власт Маргарет Тачър. „Желязната лейди” на консерваторите и застъпничката на неолиберализма (Фридман, фон Хайек). Върло отстоява  дерегулацията на общностно ниво, обхващаща какво ли не[2] и децентрализацията, която се заражда дори в СССР.


 

Тя налага свой безкомпромисен стил в европейската политика, който отеква силно на общностната сцена през единайсетте й години, прекарани на Даунинг стрийт №10. Тя формулира много ясно своята визия за Европа в речта си в Европейския колеж, град Брюж през 1988г. „Eвропа не е създадена с Римския договор.” Нейният водещ принцип е, че „активното сътрудничество на независими и суверенни държави е най-добрият начин да се построи успешна Европейска общност.” Тя говори за вековната английска родственост с европейската култура, и взаимния принос. “Over the centuries we have fought to prevent Europe from falling under the dominance of a single power. We have fought and have died for her freedom.” В заключението си казва: “Utopia never comes because we know we should not like it if it did. Let Europe be a family of nations…”

            В лицето на британския министър-председател федералистите съзират най-непреклонния си противник. Тачър връща на дневен ред въпроса за британската бюджетна вноска, която се очертава скоро да стане най-голяма в общността. Англия не е сконна да плаща за разхищенията по ОСП. Позицията на Лондон е твърда: „Искаме си парите обратно!”[3]

            Грешно е да се смята, че периодът на евросклероза е 70те години. Всъщност периодът на евростагнация е 1979-1984, който превръща Европейския съвет в безконечен спор за пари. Спорът продължаващ 5 години е решен през 1984г. на срещата във Фонтенбло лидерите на Европейския съвет стигат до консенсус. На Великобритания трябва да бъде връщана сума равна на две трети от разликата между това, което плаща и това, което получава. Тачър се съгласява на увеличаване на процента от ДДС от 1 на 1,7 (1,7 % от ДДС в дадена страна се превежда в общностния бюджет), с което да се увеличат финансовите ресурси на Общността и да се сложи край на бюджетната криза. Митеран се съгласява на постепенно намаляване на процента, заделян за ОСП.

            Европейската политика всъщност довежда до краха на британския премиер-министър. В самия кабинет се оформя разкол между външния и икономическия министри (Хаул и Уолсън) от една страна и г-жа Тачър от друга. Невралгичният пункт е финансовата независимост или по-конкретно включването на кралството в обменния механизъм на Европейската валутна система (творението на Дженкинс), което е първата крачка към Паричния съюз. През 1990г. тя подава оставка. За неин приемник е избран Джон Мейджър, който си поставя за цел да изведе Британия от изолационизма и да я постави в „сърцето на Европа”. На дела обаче политиката му си остава праволинеен тачеризъм. Той се противопоставя на идеята за твърдо ядро, френско-германски тандем като предлага гъвкавост. Държавите да имат право на неучастие opt-out в някои политически области. Това не е двускоростна Европа, защото ако беше така, всички страни щяха да напредват към една и съща цел, но с различни темпове. Тук някои страни не искат и да помръднат. Джон Мейджър успява да договори право на изключение (opt-out) за Великобритания в някои области на Маастрихтския договор. Това са ИПС, както и предприемането на мерки по социалната харта.

            Все пак Лондон прави опити да се включи в първия етап на ИПС, като Англия се присъединява към валутния механизъм през 1990г. (но само дотам с оглед да избегне политическата изолация) През 1992г. тежките последици от „черната сряда”, сривът на лирата изваждат страната от системата. Извън ЕВС икономиката на острова успява да се съвземе и постепенно да изпревари континенталните държави малко след началото на новия век. Този ръст не се дължи толкова на еврочленството, колкото на международната търговия и по-специално американските инвестиции.

            Великобритания винаги е била противник на ОСП. Иронично именно селскостопанските проблеми на острова за малко не довеждат до нова криза на празния стол средата на 90те. Случаите на болестта Кройцфелд-Якоб, добила популярност като „луда крава” карат континенталните държави да въведат забрана за британския износ на говеждо месо[4]. За 4 седмици британското правителство бойкотира решенията в Съвета, в опит да се вдигне забраната. Тази тактитка се оказва самоунищожителна и бива прекратена с падането на кабинета „Мейджър” и идването на Тони Блеър на власт. В предизборната си капания настойчиво се пропагандира лозунгът. New Labour, който ще донесе и нова политика, която се е поучила от грешките на миналото.        Лейбъристите незабавно „обявяват ново” начало и в отношенията си с ЕС като съдействат за изготвянето на Амстердамския договор. Те приемат социалната харта да бъде част от него. Тачър е водила личен дуел срещу Делор за този документ. Хартата е по-скоро политически инструмент, която не носи правни последици за разлика от Хартата на основните права която е включена в Лисабонския договор и за която Великобритания има право на изключение. Дори Тони Блеър не е склонен да приеме универсалното право на стачка, залегнало в нея, което би обезсмислило мъчителните реформи по времето на Тачър и безконечните битки със силните профсъюзни организации на острова.

            За да не бъде оставена в изолация след като не иска да се присъедини към бъдещата Еврозона, Блеър предлага политическа инициатива, която да го постави редом до „двигателя на интеграцията” и да се вклини в него. На срещата в Сейнт Мало той възражда идеята за европейска отбрана, този път извън НАТО. Идеята е одобрена от тандема Шрьодер-Ширак, но „пуделът на Буш” отново е маргинализиран. Войната в Косово 1999г. разделя съюзниците в НАТО. Ширак като ревностен голист не подкрепя англо-американската ос. Европа е разделена по войната в Ирак. Англия е своеобразен мост над Атлантика, свързващ Европа и Америка. Този мост рухва откъм Европейската си част неведнъж. А Ширак монополизира понятието Европа.

            С присъщия си високомерен стил френският президент води епичните заседания на Европейския съвет в Ница. Неговото виждане е, че големите държави и в частност френско-немският двигател трябва да определят политиката. От друга страна Тони Блеър удържа барикадата на своите червени линии - политиките, които Великобритания не е склонна да предаде на общността. Това са социална сигурност, данъци, имиграция, отбрана, както и бюджетната вноска. А неговият въпрос „Каква Европа?” остава открит.

            Спорният проект за европейска „конституция” разразява оспорвани дебати в Англия. Въпросът е дали да има референдум. Отначало Блеър отказва, но впоследствие се поддава на силния натиск от страна на партийни кръгове и общественото мнение. Предварителните социологически проучвания наклоняват везните в полза на евроскептиците и противниците на конституцията. Решението за референдум във Великобритания генерира допълнително напрежение във Франция и Германия. Ширак насрочва дата за народното допитване. Френското “Non” и нидерландското “Nej” са удобна причина английското правителство да отложи допитването за неопределено време. След изтичането на „времето за размисъл” и изготвянето на новия Договор за реформа медиите на острова напират за обещания им референдум, който сега им бива отказан от Гордън Браун[5]. Според него новият договор е прекалено сложен, за да бъде предмет на референдум.

            Не се сбъднаха мрачните пророчества на най-големия английски евроскептик Хю Гейтскел, че хилядолетната история на Англия ще свърши с членството й в Европейската икономическа общност. Всъщност естеството на британската интеграция е формулирано най-добре от Тони Блеър:

„Ние не се присъединихме към ЕОВС, не се присъединихме към ЕИО, не се присъедихме и към Социалната харта. Играхме незначителна роля в дебатите за единната валута. Когато най-накрая решихме да участваме, открихме, че институциите не отговарят на британския опит и интереси.”

По коридорите на Бейлермонт се разнася тихият смях на Моне...

[1] “Our decline in relation to our European partners has been so marked that today we are not only no longer a world power, but we are not in the first rank even as a European one.”

Sir Nicholas Henderson, UK Ambassador to France June 1979.

[2]“ I recall one low point when nine foreign ministers from the major countries of Europe solemnly assembled in Brussels to spend several hours discussing how to resolve our differences on standardising a fixed position of rear view mirrors on agricultural tractors.”

 James Callaghan

[3] I must be absolutely clear about this… I cannot play Sister Bountiful to the Community while my own electorate are being asked to forego improvements in the fields of health, education, welfare and rest.”

 Margaret Thatcher, 19 June 1979

[4] Веднъж Жак Ширак прави следната забележка на Тони Блеър: „Не допускам подобни коментари от премиера на страна, чийто единствен принос към ОСП е лудата крава.”

[5] Настоящият премиер на Великобритания е роден в Говън, Глазгоу, Шотландия. Постъпва в Единбургския университет на 16 години, където учи история. На 21 години все още студент става ректор. През 94 сключва сделка с Блеър, според която евентуално Блеър ще бъде премиер, а Браун с огромни вътрешни правомощия, а след определено време и негов наследник. Браун заема поста Chancellor of Exchequer, британския еквивалент на финансово и икономическо министерство. Той дава независимост на Bank of England и поставя своите известни 5 точки, които трябва да бъдат изпълнени, за да членува Великобритания  в еврозоната. Икономиката бележи голям ръст по време на неговото управление Не липсват и сериозни грешки. Продава 400 тона златни кюлчета от резерва, точно когато цената на златото е най-ниска. Той е евроскептик, но засега действа умерено.